site.btaРаботата по темата за близкото минало е най-трудна за политиците, каза пред БТА основателят на фондация „Софийска платформа“ Луиза Славкова

Работата специално по темата за близкото минало е най-трудна за политиците, защото те в сегашното време не разпознават някакъв политически капитал в нея. Това каза пред БТА основателят на фондация „Софийска платформа“ Луиза Славкова.  

Фондацията фокусира работата си върху проекти, които се занимават с паметта за комунистическото минало както в България, така и в международен план. Един от тези проекти е лятното училище „Защо ни е да помним“. То се проведе в Белене от 1 до 6 юли 2024 г., а възможност да участват имаха младежи на възраст от 16 до 24 години. Инициативата цели да запознае ученици и студенти с историята на комунистическия режим в България. В едноседмичното училище участниците дискутираха различни теми, свързани с тоталитарния режим в страната ни, посетиха  трудовия лагер в Белене и се срещнаха с оцелели. 

Идеята за лятното училище дойде именно от разбирането, че Белене като място на памет е непопулярно, каза Луиза Славкова.

Как възниква идеята за „Софийска платформа“? Има ли общо с Ваши преживявания преди да започнете да се занимавате с нея?

- „Софийска платформа“ в първата си година беше насочена в малко по-различна посока. Това беше в годините на т. нар. Арабска пролет, в които на практика процесите от 1989 г. в България и Източна Европа сякаш се повтаряха на друго място. На друго място държавите поемаха по пътя към демокрацията и ние имахме усещането, че 1989 г. едва ли не се случва някъде другаде по същия начин, на други хора. И че е наш дълг да споделим какви са уроците и грешките, които сме направили в този процес на прехода към демокрация.

Тази работа успяхме да я свършим за сравнително кратко време, защото беше много трудно да се убедят финансиращите организации, че една държава като България, чиято демокрация не е като по учебник, може всъщност да говори за научени уроци на държави, които тепърва поемат по този път. Така че от тази невъзможност – да свършим тази работа, ние се обърнахме и си казахме: „Добре, какви са темите, с които ние не успяхме да се справим в прехода?“ Много бързо изяснихме за мен две големи теми.

Едната е наследството на  комунизма, а другата е цялостната демократична култура на гражданите. Има един цитат, който казва, че демокрация без демократи не можеш да правиш, и че демокрацията е малко като яденето с нож и вилица - ако някой не положи усилия да те научи, ти няма откъде да се научиш сам. Така че това беше втората тема - гражданското образование като инструмент на образоването по демокрация. И оттогава всъщност, от 2014 г., година след създаването на фондацията, обърнахме фокуса върху темите, които са чисто тук вътрешни, наши. И сравнително бързо дойдохме и до мястото и темата Белене.

А по-трудна ли е работата в неправителствения сектор, в сравнение с работата Ви преди?

- Моята биография е шарена. Преди да основа фондация „Софийска платформа“, съм работила няколко години в Министерството на външните работи като част от политически кабинет на тогавашния министър Николай Младенов. Работата в институция като част от политически кабинет е много интензивна, много интересна и имаш съвсем различна власт.

В неправителствения сектор работата със сигурност се финансира трудно, но разполагаш с много повече гъвкавост и възможност за иновации, експерименти, изпробване на нови идеи. В институциите това е доста по-бавно и трудоемко. За да започне едно министерство някакво обучение, то трябва да направи дизайн, да събере експерти, да минат процеси и процедури и най-вероятно ще минат няколко години, за да стартира. Докато в неправителствения сектор, ние знаем, че имаме финансирането, пък и понякога, без да го имаме, имаме силна група от съмишленици. Събираме ги, правим дизайна, подобряваме го, тестваме го и това може да се случи за доста по-кратко време.

И тук НПО-тата, разбира се, имат ограниченията си, защото в нашия екип (ако гледаме само българския екип) сме шестима човека. Ние не сме огромна организация и работим със страшно много външни експерти. Предизвикателството е, като направиш нещо добро, да го скалираш така, че всъщност то да покрие целия образователен сектор или всички райони в България. 

Понеже в организацията работите и с учители - с кого е по-трудна работата - ученици или учители?

- Всъщност, нито с учителите, нито с учениците работата е трудна. Работата специално по темата за близкото минало е най-трудна за политиците, защото те в сегашното време не разпознават някакъв политически капитал в нея. Както виждаме, политическата обстановка не е стабилна, и политиците днес се фокусират върху теми, които са „хапче за глава“, а не витамин.

Темите „Хапче за глава“ решават проблеми бързо, имат веднага резултати и видимост за кратко време. Докато темите „витамини“ в обществото работят с натрупване. За тях трябва да минат четири, осем, 12 години, за да видиш някакъв резултат от това, което си започнал да правиш. Лятното училище е като малък пример за това. Ако го правим един път в годината за 20-25 човека, колко време трябва да мине, за да можем да обхванем по-голяма част от младежите? Ако това изведнъж стане важно, тоест ако някой си даде сметка, че това е важно, и ние започнем да обучаваме на година по няколко хиляди младежи тук, представете си с годините какво натрупване ще направи това и до каква промяна в нагласите и разбирането за това минало ще доведе.

Затова казвам, че с политиците най-трудно се работи. С учениците и учителите не се работи трудно, напротив. Това, което се случва по-различно при учителите, е, че те обикновено идват с две шапки. Те не идват само като участници, които вземат обучението като преживяване, а вземат обучението и като педагози. Това е винаги нашият стремеж - да комбинираме познанието с добрите и интерактивните методи, онези, които дават пространство и на учителите, и на младите хора сами да достигат до някакви заключения.

Как дойде идеята за лятното училище? Трудно ли се намират лектори, които да кооперират?

- Идеята за лятното училище дойде именно от разбирането, че Белене като място на памет е непопулярно. През годините хората, които идваха в лагера, бяха или католически групи, организирани от местния отец, или оцелелите, които идват веднъж в годината на поклонение.

Когато дойдохме за пръв път в Белене през 2014 г. си зададохме въпроса: Когато хората, които идват на поклонението, вече не са сред нас, кой ще го прави. Дадохме си сметка, че трябва да започнем да се опитваме да популяризираме мястото сред широката общественост и да започнем да се грижим за това да се появяват посланици на тази тема, посланици на паметта.

Знам, че звучи много гръмко, но в някакъв смисъл трябва да можеш да покажеш на хора, които не са пряко ангажирани с темата, че пътят до Белене е труден, но не е невъзможен. И че до Белене се идва. Тук има кой да те посрещне, да ти покаже какво е останало от лагера. Освен това, Белене има и повече какво да предложи освен това. Така че оттам започнахме ние - давайки си сметка, че е важно да има най-вече млади хора, които научават за това място.

Програмата доста еволюира през годините. Ние винаги сме искали крайната цел да бъде разбирането за това по какъв начин тази история и този опит на комунизма продължава да ни влияе като общество в наши дни. Но и от друга страна, как тази история да ни вдъхнови да сме по-активни и по-ангажирани в сегашното. Оттам философията на лятното училище е да се опитаме да го свържем с това какво общо има тази цялата история с младите хора, по какъв начин влияе на манталитета им, на манталитета на родителите и учителите им, на манталитета на управниците ни и на нашето собствено усещане за граждани. Винаги рамката е била тази и сме се движели хронологично - от историята за комунизма, паметта за комунизма към функцията на репресивния апарат за задържане на партията на власт изобщо, на Държавна сигурност и нейните подопечни институции, мястото на беленския лагер и други такива като част от този репресивен апарат и след това как си спомняме за него и какво общо има това с нас в настоящето като демократи.

С времето забелязахме обаче, че се появява едно поколение, което не може да си обясни комунизма, без да говорим за прехода. И затова през годините започнахме да вкарваме и темата за прехода в лятното училище, за да можем някак да си отделим в главата - това е комунизъм, това е преход, тук вече сме в постпреход. 

Лятното училище еволюира през годините, защото и младите хора се променят. Въпросите им стават различни, търсенията им са различни и така стигаме до момента, в който програмата изглежда така, както изглежда тази година. Добавени са елементи като пропаганда, носталгия и темата за справяне с въпросното минало, за да сме по-демократични в настоящето. Лекторите изобщо не се намират трудно, защото има една малка, но доста сплотена общност от изследователи и съмишленици, които разбират добре какъв е смисълът на такива инициативи.

Освен с лекторите в програмата, участниците имат възможност да се срещнат и с оцелели от лагера. Отскоро може да се направим и онлайн. Миналия месец във Вашингтон е открита една изложба с Никола Даскалов, който е участник в програмата. Разкажете за нея.

- В теорията на работа с очевидци и оцелели от един режим се казва, че когато оцелелите, в един момент, не са повече сред нас, най-близките възможности за предаване на техния разказ са или през топографията, или посредством техните наследници.

Ние решихме обаче да пробваме един трети вариант. Решихме да се възползваме от новите технологии и да запишем в едни пространствени интервюта шестима от оцелелите от беленския лагер и, с помощта на изкуствен интелект, на екрана на всяко едно устройство да направим възможна почти интеракция, както в истински разговор. Човек задава въпрос, а изкуственият интелект на базата на ключови думи търси в базата данни от предварително записани видеа най-подходящия отговор и го дава в милисекунди обратно на питащия, така че това да изглежда като видеоразговор.

Посредством сътрудничество с бивш комунистически лагер близо до Берлин, имахме възможност да преведем трима от оцелелите  и на английски език. Така се стигна до идеята за направа на тази изложба. Представихме я първо в Щатите, защото в Америка историята на българския комунизъм е много непозната. И като цяло в света, когато се говори за комунизъм в Източна Европа, много често изплуват такива ярки примери като Пражката пролет през 1968 г. Но България не седи никъде на картата на тези примери и в някакъв смисъл едва ли не в България не е имало съпротива. А нашето тълкувание е, че самите лагери са всъщност олицетворението на съпротивата. Кръстихме и изложбата на английски език „Belene - a Bulgarian resistance story” . На български тя се казва „Белене - смели истории от първо лице“.

Изложбата беше много кратка - само три дни във Вашингтон, в Музея на жертвите на комунизма от целия свят. Тя наподобява малка къщичка (киоск) с дебело непромокаемо перде отвън. То представя пейзажа на растителността на дунавските острови, на Дунава, който гъмжи от различни птици. Слънцето грее и се отразява във водата. В момента, в който човек отвори тези пердета и влезе в помещението, отвътре се разкрива различна картина. Вътре е тъмно, мрачно, вали сняг, вижда се телена ограда и останки от постройките на лагера. Човек се оказва на друго място - във вътрешността на лагера, там, където са и до момента останките му. Това е, в някакъв смисъл, за да покаже, че човек като погледне на острова отдалеч, по никакъв начин не може да разбере, че в най-източния му край се намират тези исторически останки от бившия лагер.

В пространството има няколко стола. Човек може да седне на един от тях. Пред себе си има таблет, на който може да зададе  въпрос, натискайки микрофона. Пред него се вижда един огромен, внушителен екран в човешки размер. На този голям екран е седнал записът на Никола Даскалов, който очаква да му  бъде зададен въпрос.  Това е почти като диалог с един човек в тази изолирана среда. Като част от преживяването човек може да гледа и кратък филм, който представлява въведение в различните обекти на лагера и малко от историята на града Белене.

Кога ще видим изложбата в България?

- В момента водим преговори както с различни музеи в страната, така и в чужбина. Още на заминаване от Щатите, от няколко музея там, проявиха желание да покажат инсталацията отново, така че, когато сме готови, ще споделим. За момента и ние не знаем още къде. Със сигурност, както в България, така и в чужбина ще бъде от началото на следващата година.

Има ли бъдещ проект, който обмисляте и се надявате да реализирате скоро?

- Това, което искаме да правим, е да продължим  да надграждаме над това, върху което работим, както с учители, така и с млади хора. Надяваме се да продължим с още повече обучения за преподаватели тук в Белене. Отскоро, също благодарение на застъпническата дейност на фондацията, лагерът Белене е част от образователните маршрути на Министерството на образованието.

Това означава, че училищата могат да кандидатстват за финансиране на екскурзия до Белене и ние искаме да насърчим това. Колкото повече учители идват тук на терен и видят как се работи с даденостите на лагера, толкова повече биха поели тази стъпка съответно да кандидатстват за финансиране пред министерството, за да могат да реализират тази екскурзия.

Започваме също една програма със Софийския университет, в която ще започнем два пъти в годината да идваме в Белене с негови студенти, в сходни формати като лятното училище. Ще продължим и с лятното училище, ще запишем още оцелели, които да качим на платформата, и започваме да популяризираме Белене като един от стоте туристически обекта. Белене вече е един от тях. По интересен начин той е 72Б, като 1972 г. е всъщност единият от пътите, в които се отваря лагерът, така че има и смислова закачка.

Можете ли да синтезирате работата си за „Софийска платформа“ с три думи?

- Памет за бъдеще.