site.btaПисателят Александър Скалд се внедрява сред бракониери заради роман

Писателят Александър Скалд влиза в средите на незаконния бракониерски бизнес заради дебютния си роман „Вой“, разказа авторът в интервю за БТА.

Като предизвикателство за себе си той посочва откриването на „читави ловци“ и стигането до специалиста по вълци Елена Цингарска. Чрез различните „гледни точки“ на животни, но и хора, Скалд иска да представи цялостната ситуация с отношението към българската природа и нейните едри хищници. Това е и причината да реши да напише своя роман.

В началото любовта му към природата се появява от спокойствието, което тя му носи. Постепенно започва да я изучава по-подробно и да осъзнава колко всичко това е важно за нашето съществуване. Орнитолозите Емил Йорданов и д-р Владимир Добрев от Българското дружество за защита на птиците (БДЗП) го подтикват към решението да стане еколог със своето професионално отношение и с работата си на терен. Тримата са доброволци в гасенето на един от пожарите край село Маджарово през август 2023 г.

Александър Скалд казва, че когато трябва да вземе важно решение, отива в резерват „Червената стена“ край село Бачково. Защото природата го вдъхновява по различни начини, особено горите и реките. Според него, хората са се отдалечили твърде много от природата, и по нищо не приличат на вълците, освен че са бозайници. Писателят призовава за повече разбирателство и по-малко злоба у човека.

Романът „Вой“ на Александър Скалд излезе в началото на септември 2023 г. Ловджийката Катя и екологът Атанас разследват престъпна организация за кучешки боеве. На подобни боеве попада и отвлечена вълчица от Врачанския Балкан. В романа вълкът Ахернар се опитва да събере разбитата си глутница, а Великата майка му е отредила нещо много по-голямо.

СЛЕДВА ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ

Казвате, че сте обикалял местата от романа си „Вой“ и че сте изучавал поведението на вълците, за да сте възможно най-достоверен в историята си. Кое беше най-голямото предизвикателство в този процес? 

– Да намеря хора, които да ми дадат нужната информация. В проучването не е добре да се луташ. Лутането се избягва с питане и намиране на правилните хора. Две години преди да започна да пиша, знаех, че за да напиша адекватно романа, трябва да намеря Елена Цингарска – най-добрият ни специалист по вълци. За мен това беше малко плашеща задача, защото Елена е нещо като легенда в нашите среди, особено за по-начинаещи еколози, какъвто бях тогава.

Доста време и премеждия минаха, докато стигна до нея. Очаквах, че ще е студен и недостъпен човек, който ще сметне идеята ми за глупост, но тя се оказа много сърдечна и готина. И най-важното – хареса идеята веднага. След всички пътувания и разговори,  вече сме си приятели и почти не ме е страх от нея. Шегувам се. Не ме е страх. Просто, изпитвам огромно уважение към знанията ѝ и нещата, които е направила за природозащитата и науката в България.

Няма да забравя как един ден отидох в село Влахи, където живее със семейството си, за да наблюдавам вълчицата Въчка, за която Елена се грижи от години. Там е образователният център за едри хищници и Въчка си има едно голямо ограждение на открито. Застанал далеч, с фотоапарат и бинокъл, следях как се движи Въчка, как се държи в различни ситуации, как се стресва, когато ме види, и как се радва, когато види другата „вълчица“ от Влахи – Елена Цингарска.

Друга трудност беше да намеря читави ловци, с които да говоря, за да представя коректно и тяхната гледна точка. За щастие, криволичещият ми път ме бе срещнал с две ловджийки – Радост Филипова и Мария Белчева, които много помогнаха и за представянето на ловната гледна точка, и за изграждането на образа на Катя. Най-трудно обаче беше да се „внедря“ сред бракониерите и да слушам спокойно историите, в които са ловували защитени от закона животни или са ги убивали по мъчителен начин. Ако част от тях не бяха полицаи, щях да сигнализирам в полицията.

Защо решихте да напишете роман точно за вълците и кучешките боеве?

– Казусът с едрите хищници винаги ми е бил интересен. Хората хем им се възхищават, хем ги мразят. Стори ми се, че би било интересен сюжет за роман да представя различните гледни точки по темата, като включа и тази на вълците. Добавям, че не съм правил анкета с вълци, за да разбера какво мислят по темата. За тази част от „Вой“ използвах въображението си. 

А кучешките боеве, в които участват вълци, са реален проблем в България. Стори ми се, че парченце реалност ще придаде тежест на историята, а и е добре хората да са информирани за проблемите с родната природа. Всъщност, във „Вой“ има много реалност – реални личности, реални диалози и реални случки, в които съм участвал.

Романът проследява гледните точки на хора и вълци. Има ли прилики между двата вида, които хората не осъзнаваме?

– Не. Мисля, че днешните хора са се отделили твърде много от природата, че да имаме нещо общо. Единственото, по което приличаме на вълците, са основните черти на бозайниците – наличие на млечни жлези, вътрешно регулиране на телесната температура, наличие на козина и подобни.

Защо вълците във „Вой“ носят имена на звезди?

– Преди доста години попаднах на информация за звезда от съзвездието Еридан – Ахернар. Много харесах тази дума. И в момента, в който я прочетох, в ума ми се появи образа на огромен черен вълк. Стори ми се, че това е подходящо име за него. В следващите години концепцията се разви, естествено. Една от най-популярните представи за вълците е как вият, вдигнали глави към нощното небе. Реших да им дам още една причина да се взират в небето – за да намерят имената си.

Скалдът е скандинавски поет, който възхвалява героизма, честта и славната смърт. Какво възхвалява българският скалд?

– На младини усилено възхваляваше силата, честта, бойния дух и упоритостта, но в по-старите си години, 33 в момента на това интервю. Възхвалява повече разума, спокойствието и красотата на природата.

Откъде се появи силната любов към природата?

– От спокойствието, което ми дава. Поне това беше причината в началото. С времето учех за сложните процеси в екосистемите на местно и на световно ниво. Започнах да разбирам, че това е сложен организъм, който ни поддържа живи. Една сложна система, която не съществува никъде в известното за хората пространство. До ден днешен Земята е единствената планета, на която доказано има живот. С осъзнаването на тези неща и с опознаването на дивите обитатели на родната природа, обичта ми към нея растеше.

Минавате през множество кариерни промени, при това в коренно различни направления. Как се решихте на подобна промяна?

– Когато усетя, че не съм си на мястото, и не съм щастлив, няма какво да ме спре да тръгна по нов път. Независимо колко усилия съм положил и колко време съм отделил, няма какво да ме задържи на място, в което се задушавам. Няма начин да остана в „дупката“. Винаги съм имал цел, но никога не съм виждал целия път към нея. Целта винаги е била да стана добър писател и евентуално – успешен.

Първо си мислех, че към тази цел ще ме отведе пътят на радио журналистиката, но там бързо стана ясно, че просто ти слагат оковите на шаблона и не ти позволяват да напуснеш тясната рамка, поне в регионалните медии. Поемах и по други пътища, които също се оказаха неправилните. Всъщност, не бяха точно неправилни, защото от всички места, на които съм бил, съм научавал много безценни уроци, които ми позволиха да изградя характер, да натрупам житейски опит и всичко това ми помага в писането. Вероятно затова „Вой“ се получи един доста оригинален роман – заради криволичещия път и разнообразните уроци.

Как се насочихте към екологията и по-специално – работата на терен?

– Със сигурност, бях повлиян от двама души – Владимир Добрев и Емил Йорданов от БДЗП. В началото, когато бях доброволец при тях, със спокойствие и търпение отговаряха на аматьорските ми въпроси, без да ме потискат или да ме карат да се чувствам глупав. Това го правят твърде малко специалисти. Покрай работата на терен с тях, смехът, приключенията и удоволствието от приятната компания, бях силно мотивиран да уча и да бъда компетентен. Тяхната енергия и обич към природата бяха заразителни.

Така, близо десет години по-късно, освен много добри приятели, сме и колеги. Преди няколко години, когато защитих дипломната си работа за магистърска степен и дойдоха да ми честитят, се пошегувах, че вероятно се чувстват като горди родители. Не отрекоха.

Кои са най-интересните и диви места, на които сте работил?

– Веднага се сещам за старите дъбови гори на Странджа. Там видях два дъбови сечковци да се бият. Дъбовите сечковци са едри бръмбари с много дълги антени и битката върху стария дъб беше страховита. Особено ме впечатли как единият захапа антената на другия и го метна от дървото.

Няма как да не се сетя и за поставянето на фотокапани пред мечешки бърлоги в Централен Балкан. Там, сред мъглите и тишината на буковите гори, за малко да падна от висока скала, по която се покатерих, за да сваля един фотокапан. Беше точно 6 ноември - денят преди рождения ми ден.

Бил съм къде ли още не. Сещам се за магичните залези в Царево, където съм водил студентски практики с Пловдивския университет; за легендарните скали на Маджарово, където миналото лято гасихме пожар с Влади и Емо. По скалите имаше треви, храсти и тук-там дървета, които се запалиха от гръмотевична буря – най-бруталната, която съм виждал и чувал някога. Спомням си за благородния елен, който върви на фона на зимното небе в Източни Родопи, за спокойното течение на река Марица и прелитащата над нея малка бяла чапла, докато седя под сянката на огромна върба...

По какъв начин Ви вдъхновява природата?

– По много начини. Когато трябва да взема важно решение, слагам раницата и теренните обувки, качвам се в колата и отивам в резерват „Червената стена“ край село Бачково. Там вървя през приказния терен и стигам до тиха букова гора, в която сядам, ям и мисля. 

Виждайки пък някаква природна красота, започват да ме сърбят ръцете да извадя тефтера и да опиша какво виждам и чувствам. Така най-вече ми действат реки и гори.

Казвате, че природата иска да я оставим на мира, а в началото на нашия разговор стана дума за воя на вълците. За какво вие вълкът в човека?

– За това не само да сме наясно с природния вой, а и да се вслушаме в него. Да го използваме за намиране на правилната посока, в която и природата, и цивилизацията просперират без да си пречат.

А за какво вие скалдът?

– За разум. За разбирателство. За по-малко злоба у човека.

Александър Петров-Скалд е роден в град Лом на 7 ноември 1990 г. Скалд е творчески псевдоним, който произлиза от скандинавския скалд – поет, който възхвалява героизма, славната смърт, богове и митични герои. Завършва 

Лесотехническата професионална гимназия в Берковица през 2009 г. с вътрешна архитектура. Висшето му образование е по специалността „Български език и история“ във Великотърновския университет. Завършва магистратура „Биоразнообразие, екология и консервация” в Пловдивския университет през 2020 г. и в момента е докторант в същата специалност. Преди екологията работи като радиоводещ и учител по български език и история. В момента работи във фондация „По-диви Родопи“. Голяма част от по-ранното му творчество е вдъхновено от скандинавската митология, но днес се обръща повече към природата. Автор е на стихосбирката „Lepidoptera – приказка в рима за живота на пеперудите“.