“Историята около създаването на енциклопедията "Дарителството" отразява драматичните процеси в развитието на гражданското общество в България, от 90-те години на 20-и век до днес’’, каза в интервю за БТА проф. Росица Стоянова от Българската академия на науките (БАН), която е един от създателите на изданието.
Д-р Росица Стоянова е професор в Института за исторически изследвания при БАН. Завършва магистърска степен по специалност "История" в Софийския университет “Св. Климент Охридски“. Работи по проблемите на историята на Третата българска държава - партийно-политическа система, история на местната и централна власт, вътрешна и стопанска политика; развитие на благотворителното дело и на гражданските организации. Автор е на няколко монографични изследвания, на над 60 статии и студии, публикувани в научната периодика и в специализирани издания. Съставител е (самостоятелно и в колектив) на документални сборници. Научните й интереси са в областта на новата българска история - политическа система, институции, личности, развитие на кооперацията, благотворителност, общественото подпомагане и социална политика. Тя е един от ръководителите на екипа, създал енциклопедия “Дарителството‘‘, съставител и научен редактор е на изданието. Проф. Росица Стоянова участва в различни научни проекти, изнася лекции и взима активно участие в изготвянето на музейни сбирки, научни колекции, изложби, и други културни изяви.
“С проф. Веска Николова попаднахме на темата за дарителството случайно, в средата на 90-те години на вече изминалия век. Колеги от Института по социология при Българската академия на науките се бяха заели с проучване на неправителствения сектор в България и се нуждаеха от част, която кратко да разкрива историята - имало ли е дарители и благотворителност в страната до 1944 г. Проектът беше част от голямо международно изследване и беше иницииран от техни партньори от САЩ. Аз и професор Николова се съгласихме, без да знаем точно с какво се захващаме. Познавахме златните книги на дарителите, и в известна степен, дейността на братята Евлоги и Христо Георгиеви, на Добродетелната дружина, на Иван Евстратиев Гешов. Но до там. Влизайки в архивите, които са в София, се озовахме пред наистина впечатляващ масив от материали и се запалихме по темата. Постепенно стигнахме до идеята за енциклопедично издание, което да включва информация само за институционализираните дарения - благотворителни фондове към институции, ефории, които са първообраз на съвременните фондации. Получихме възторжена подкрепа от активния тогава Съюз на българските фондации и сдружения. Сформирахме екип от колеги, с които да работим. Ядрото, хората, които с много желание и компетентност издириха и написаха материалите, са проф. Веска Николова, аз, Дивна Гоцева (Институт за исторически изследвания, БАН), д-р Калина Анчова, д-р Милена Тодоракова (и двете от Държавна агенция „Архиви“), Цветана Величкова (Научен архив на БАН). През 2000 г. излязоха два тома от енциклопедията. След това обаче Съюзът на българските фондации и сдружения прекрати дейността си, при което целият тираж на книгата изчезна. Поради неуредени наемни отношения на организацията, книгата беше дадена за претопяване. За нас това беше голям удар и на практика всички започнахме да работим по други научни проекти”. Това разказа за зараждането на идеята и подготовката около създаването на енциклопедията проф. Росица Стоянова.
Тя обясни, че през 2009 г. с авторите се свързва Алексей Христов, изпълнителен директор на Американската фондация за България. След като прочита книгата, той настоява екипът да продължи работата по довършване на енциклопедията.
“Няма да крия, че доста се колебахме, всеки вече си имаше свои поети ангажименти, но ентусиазмът на Алексей беше наистина заразителен. Без него едва ли бихме завършили книгата’’, коментира проф. Стоянова.
Тя разказа, че скоро в подкрепа на проекта са се присъединили и техни колеги от Българския дарителски форум (БДФ), заедно с тогавашния директор, Красимира Величкова, а през 2011 г. излизат трите тома на енциклопедията, първите два от които са преработено и допълнено издание. “Ядрото на колектива си остана същото от самото начало. Всички бяхме запленени от темата и работихме наистина с голямо желание. Разбира се, имахме и спорове, но те само подобриха цялостното изследване’’, допълни Росица Стоянова.
“Материалите в енциклопедията са писани на базата на архивни източници, печатни издания, литература. Архивните документи по темата са много и добре съхранени - в централните архиви в София (Централен държавен архив - ЦДА, Научен архив на БАН, Български исторически архив при Народната библиотека, в териториалните подразделения на Държавна агенция "Архиви") и в някои от музеите в страната‘‘, обясни тя. Уточни, че работата по енциклопедията продължила около 15 години, с всичките прекъсвания общо.
“Резултатът си струваше - и като съдържание, и като техническо изпълнение… Работихме като екип, с много ентусиазъм и любов, с усещането, че вадим от забравата нещо, наистина заслужаващо адмирации‘‘, сподели проф. Стоянова.
Популяризиране на дарителството в България
От думите на проф. Стоянова става ясно, че дарителството, разбирано като традиционна взаимопомощ или като реципрочна дарителска практика, съществува още в ранните епохи на развитие на обществото. “Във вида, в който го разглеждаме в енциклопедията, то вече е плод на Новото време. Срещаме го през възрожденската епоха, когато чрез даренията и волните пожертвования на широк кръг от хора - еснафски организации, на българските общности в съседните държави, се реализират важни обществени проекти. Оформя се разклонена мрежа от български светски учебни заведения; издават се книги и учебна литература, вестници и списания. Полагат се основите на социални, културни и научни институции’’, сподели тя.
“Енциклопедията обхваща периода след възстановяването на свободната българска държава. Чрез личните истории на дарителите и даренията, тритомникът дава възможност за различни разрези и обобщения по темата - предпочитани дарителски каузи, социален, професионален и образователен профил на дарителите. Показва отношение на държавата и институциите към дарителските жестове, как се пази паметта за дарителите”, разказа Росица Стоянова.
След 1944 г. нататък с поредица от закони и законодателни актове държавата изземва имуществата и закрива съществуващите организации в благотворителния сектор. През 1951 г. влиза в сила и т.нар. Указ за общественото подпомагане, който бележи края на процеса на национализация на обществени средства.
По думите на проф. Стоянова протести срещу този законодателен акт не е имало. “Това са страшни времена, когато под ударите на новата власт попада цветът на политическия, стопанския и интелектуален елит на страната - хората, които са част и от благотворителния сектор. Има опити обаче да се спаси каквото може. Например, дружествата включват в състава на настоятелствата си хора, близки до новите властимащи. Преформулират целите и задачите си, опитват се да се нагодят към новите изисквания, и да доказват полезността на това, което правят. Въпреки това недоволството и болката се усещат. Национализираното имущество на фондове, фондации и граждански организации отново се използва за социални нужди, а от държавния бюджет се отпускат немалко средства в тази посока. Трайните негативни последици обаче са налице. Те са свързани с насаждането на съзнание у обществото, че държавата е тази, която може и трябва да се погрижи за всичко. Така се създава чувство на отчуждение и незаинтересованост на гражданите от проблемите на анонимния ближен. Обществото се лишава от усещането за солидарна отговорност към съдбата на хората в нужда”, разказа тя.
Най-големият български обществен дарител за периода 1878-1951 година
Според проф. Стоянова конкретизирането на “най-голям” обществен дарител зависи от това кога е направено дарението и какъв е видът му - ценни книжа, парични суми, недвижими имоти. При това, завещаните средства не винаги успяват да се съберат, или се събират в голям период от време, и така, на практика се обезценяват. “Мисля, че не е честно да поставяме въпроса, като че ли има състезание - всеки дава, колкото може, колкото желае. Дареното от един не толкова имотен човек, е почти всичко, което той притежава. Без да класирам, ще посоча, разбира се, Евлоги Георгиев, Йорданка Филаретова; Димитър Ценов и Димитър Хадживасилев за Свищов; Александър Георгиев - Коджакефалията в Бургас; Ангел и Мария Попови в Търново‘‘, коментира проф. Стоянова.
Разликите в дарителството у нас през периода на Възраждането и в годините след Освобождението
“Първо бих посочила приемствеността в дарителските практики между двете епохи. Тя се вижда най-ясно по две линии - най-изявените дарители в годините след Освобождението са такива и преди 1878 г., като една част от тях от години живеят в чужбина. И втората линия - подкрепата за просветата - това е доминиращата дарителска кауза и преди, и след 1878 г.’’, обясни историкът.
“Новото, бих казала, е доверието в държавата. Повечето дарения се правят и се оформят като благотворителни фондове към определени от самия дарител институции и постепенно към училища и дружества. Множат се и каузите, за които се дарява. Особено в периода след войните, от 1912-1918 г., се засилват социалните моменти в дарителската дейност - подпомагане на сираци, пострадали от войните и бедни ученици‘‘, коментира Росица Стоянова.
Броят на обикновените хора, които даряват
Проф. Стоянова обясни, че в периода след Първата световна война дарителската активност нараства и в нея се включват хора от различни социални прослойки. “Средствата са по-малки като размер, но хората, които даряват по различни поводи, се множат. Ако надникнете в документацията, съхранявана в архивния фонд на Министерство на народното просвещение, в Централния държавен архив, ще видите дълги списъци от дарители на училища в градове и села. Сумите не са големи, но е видна отзивчивостта на хората’’, допълни тя.
Даренията, свързани с развитието и подпомагането на образованието в България
“Това е приоритетна кауза през целия период - и през Възраждането, и в периода на Третата българска държава. По-скоро има еволюция в годините. В края на 19-и век даренията идват главно от българи, които са натрупали състояние в чужбина - в Румъния, Австро-Унгария, Турция, Русия. Постепенно нещата се променят, но отзивчивостта към образованието, като достойна кауза, остава. Даряват хора от различни социални прослойки, с различно образование, професия и пр. Много са учителите, които добре познават проблемите на своите възпитаници - за стипендии, помощи за способни деца и за построяване на училищни сгради, откриване на безплатни ученически трапезарии и летни ученически колонии, например’’, разказа проф. Стоянова.
Тя обясни, че в периода след войните се засилват социалните елементи в дарителството за образование - за подпомагане на бедни ученици с учебни помагала, дрехи и обувки. “Почти всяко училище в страната си има своите дарители, като само Министерството на народното просвещение към 1943 г. управлява около 220 дарителски фонда. От своя страна Светият синод управлява фондове, предназначени за семинариите; Софийският университет също има своите дарители’’, уточни тя.
Каузи, за които даряват най-много българите днес
“Нямам претенции за пълен и експертен поглед към тенденциите в нашето съвремие. Преди няколко години с колеги социолози осъществихме един научен проект, посветен на дарителството за образование. Колегите проведоха и социологическо проучване. Изводът им беше, че образованието не е приоритетна дарителска кауза. По-скоро се дарява за социални нужди и най-вече в помощ на здравеопазването’’, каза проф. Стоянова.
Любима дарителска история за годините, които обхващат трите тома на енциклопедията…
Проф. Стоянова обясни, че има много любими истории, свързани с дарителството. Избира да разкаже за дейността на едно дружество, по причина, че в неговата история много добре се вплитат и достиженията, и трудностите на благотворителния сектор.
“Това е благотворителното дружество “Евдокия“- една от най-успешните благотворителни организации в България. Възниква през 1899 или 1900 г. в София. Инициативата за образуването на дружеството принадлежи на Мария Бахметиева и на няколко столичанки. Тя е американка по народност, съпруга на тогавашния руски дипломатически представител - Юрий Бахметиев. Целта на учредителките, чиито имена не са известни, е да поемат “покровителстването на децата в най-крехката им възраст“. Дружеството приема името на по-малката дъщеря на княз Фердинанд І, Евдокия. В него не влизат само жени, но те преобладават, и принадлежат към елита на тогавашното общество. Мъжете, записали се в дружеството, също са част от елита на страната. Особен облик на организацията придава включването на много чужденци - 40 души, главно дипломати, лица, аташирани към двореца, и техните съпруги’’, разказа тя.
Проф. Стоянова уточни, че първоначално организацията се грижи за болни бедни деца, намиращи се на лечение в Александровска болница. През ноември 1902 г. дружеството открива своите “Ясли”. Тя обясни, че в началото това е “дневен приют, предназначен за децата на бедни родители, които с труд препитават семействата си и нямат възможност да отгледат малолетните си деца‘‘.
“Сблъсквайки се отблизо с реалните нужди, дружествените членки постепенно се насочват към подпомагане на една от най-уязвимите групи сред децата - подхвърлените деца, и то във възрастта от раждането им до третата година. С помощта на Софийската община дружеството построява през 1910 г. сградата на новата институция, наречена “Яслите”. Сградата е на два етажа, между кварталите “Коньовица” и “Три кладенци”. През 1911–1912 г. в него се отглеждат 30–40 деца, като 1/3 от тях са т.нар. безпризорни градски деца, които са на пълен пансион. Част от невръстните малчугани се дават за осиновяване, други се прибират от семействата им, трети постъпват в училище. Има и отделение за кърмачета, което приютява 209 деца. За бебетата се грижи само една медицинска сестра’’, разказа историкът.
“Трите поредни войни, в които България участва в периода 1912–1918 г. създават допълнително натоварване за Яслите’’, коментира тя и обясни, че през 1913 г., когато децата стават 374, възникват затруднения с набирането на медицински персонал, поради мобилизациите и ангажирането на медицински сестри от Червения кръст. “Всичко това води до смъртност, която според отчетите се движи в порядъка на около 25%, но всъщност е много по-висока. Положението се влошава още повече след Първата световна война, когато смъртността достига ужасяващите 57,14% (1923). Това е времето, когато Яслите си спечелват тъжната слава на „фабрика за ангели‘‘, допълни тя.
Проф. Стоянова разказа, че настоятелството на дружеството, начело с председателката Рада Данева, отчаяно се бори с трудностите, търси средства и лобира за построяването на нова голяма и модерна сграда. С помощта на много граждани, на общината, на държавата, новите “Ясли”стават реалност в края на 30-те години на 20-и век. Сградата има мазета, партер, три етажа и тераса-покрив. Капацитетът й е за отглеждане на окoло 220 деца. Терасата - покрив била предназначена за слънчеви бани и за лекуване на деца, болни от туберкулоза.
“През следващите няколко години дружеството разширява своята дейност. На преден план са грижите за кърмачетата. Смъртността намалява под 3%. Възможностите, които сградата предоставяла, подтикват дружеството да се заеме с осъществяването на нови инициативи’’, каза проф. Стоянова.
Както писа БТА, енциклопедията представя историята на дарителството в България от 1878 до 1951 г., чрез личните истории на хора, които са имали щедростта и волята да променят света около себе си, и често са превръщали дори своята лична загуба в дарителски жест. Част от тези личности са известни, повечето обаче са непознати за широката публика и в кампанията “Дарители – Будители“ Българският дарителски форум (БДФ) разказва именно за тях. Идеята на енциклопедията е да събере на едно място информация за всички тези дарители, с кратка автобиография, мотивите им да дарят, както и данни за фонда или фондацията, учредени по тяхна воля, разказват от БДФ. Изданието се състои от три тома с общо повече от 1000 страници. Първи и втори том представят по азбучен ред информация за индивидуални дарители, създали фондове и фондации в България от края на XIX до средата на XX век. В том III са представени фондове, управлявани от държавни и частни институции. Енциклопедия “Дарителството“ представя над 1200 различни дарителски истории от Третото българско царство в повече от 2000 отделни статии.
