site.btaС шоколад и ментови бонбони оцелява по горещи точки Георги Милков

Георги Милков представи своята книга “Истории от ръчния багаж” в Българското неделно училище "Йордан Йовков" към посолството ни в Букурещ. Пред наши сънародници в румънската столица журналистът разказа за любопитни срещи с известни хора, за интригуващи места и събития, накарали го да се превърне в колекционер на преживявания. 

“Идеята за книга се появи от едно разтребване в редакцията на “24 часа”. Започнах работа там през 1994 г., която беше паметна година. България стигна до полуфиналите на Световното по футбол в САЩ, а Нелсън Мандела стана първият чернокож президент на Южна Африка. Китай влезе в интернет, а Елцин излезе от Германия. Изтеглянето на последните руски войски от Европа се смяташе за официалния край на Студената война. Дори в Близкия изток новините бяха добри - Арафат, Перес и Рабин взеха заедно Нобелова награда за мир. Исках да пиша за всичко това и започнах работа във в. “24 часа”, само на 21 г., току-що завършил първи курс във Факултета по журналистика”, спомни си началото Георги Милков. 

1994 е и годината, в която се запознава с настоящия посланик на България в Румъния - Радко Влайков. 

“Аз станах говорител на Министерството на външните работи на 7 март 1994 г. и един от първите дипломатически кореспонденти, с които се запознах, беше Георги Милков. Жоро успя за много кратко време да се превърне в институция. Днес изчислих, че тясно е работил с МВнР по времето на 19 министри на външните работи, 14 министър-председатели и 5 президенти”, направи равносметка дипломатът.

За почти 30 години работа като журналист във в. „24 часа“ Георги Милков отразява най-важните събития в Триполи по случая с българските медици, бил е военен кореспондент в Афганистан и Ирак, отразява и още редица регионални конфликти в Близкия изток и Африка. Интересни сюжети застигат Георги Милков и по време на работата му в Северна Корея, Азия и Латинска Америка. 

Ето какво сподели Георги Милков за БТА и за някои от представителите на българската общност по време на събитието.

Какво носиш в ръчния си багаж, когато си по горещи точки?

Войната започна, след като самолетите се забиха в кулите близнаци. Никой не очакваше, не бяхме подготвени за тази война, аз още по-малко. Просто беше решено да тръгвам за Афганистан. Носех само една военна мешка, имах средство за предаване, нещо като сегашните лаптопи, но с телефон на дръжка. Не бях подготвен, защото смятах, че там има електричество и мога да си заредя устройството. Оказа се, че няма ток и ми трябваха слънчеви батерии, но не си бях взел и такива. От МВР ми дадоха бронежилетка. Но я оставих някъде по пътя, защото тежеше 15 кг. 

Първото нещо, което видях от Афганистан беше на 17 октомври 2002 г. Спахме на палатка. Като излязох от нея, видях по библейски апокалиптична картина. Едни хора, които живеят в землянки, пият вода, откъдето пият и животните. Всичките с калашници. Прах, кал. Оттам тръгнахме надолу през територия, която се покровителстваше от Северния съюз. Тези, които се биеха с талибаните. Тогава там нямаше чужди войски. Имаше чуждестранни журналисти. 

Ние се придвижвахме през много флуидна територия - едното село подкрепяше талибаните, другото Северния съюз. На мен ми изглеждаха по абсолютно един и същи начин. Хора с бради, невчесани, с чалми и с калашници. И питах нашия шофьор как разбираме кои са добрите и кои лошите. “Ако стрелят по нас, са от лошите”, отговори той. 

Придвижвахме се в продължение на месец. В раницата, освен сателитния телефон, имах шоколадови блокчета с фъстъци и ментови бонбони. Ядеш едно блокче на два дни и то ти дава достатъчно енергия. А ментовите бонбони ми свършиха чудесна работа на едно място преди Кабул, където беше базата Баграм. После стана много важна американска военна база, но там минаваше фронтовата линия. И в тази флуидна територия имаше обикновени бандити, мародери, хора, които гледаха какво да плячкосат. Бяха деца, на по 14-15 години. Някои нямаха и бради, обаче с калашници. Щяха да ни бастисат. И вдигнал ръце, показвам, че имам нещо в джоба. С леки движения вадя опаковка ментови бонбони. И казвам: “Искате ли да пробвате”. За пръв път виждаха такова нещо. Бонбони, които правят устата студена. Децата, които никога не бяха пробвали ментови бонбони, станаха ми най-добрите приятели. Тези невръстни хлапетии, някои по чехли, други боси. Нямаха обувки, но имаха оръжия. Всъщност те нямаха детство. Защото животът в тази страна, без значение кой я управлява, им беше взел детството. 

Кой момент от кариерата ти оказа най-голямо въздействие върху теб?

Кариерата ми е много шарена. Сблъсквал съм се с какво ли не. Със сигурност делото в Либия ме е е белязало много професионално. Това са седем години от живота ми, целенасочено отдадени на един изключително сложен и сериозен международен казус. 

Аз се бях фиксирал в Кадафи. Особено от един момент, в който той произнесе реч в Абуджа, в Нигерия през 2001 г. Тогава за пръв път спомена нашият случай, българите, агенти на Мусад и ЦРУ. Каза го публично. И тогава започнах почти да го преследвам. Където отиде и аз отивам там. Ходил съм къде ли не по света, за да го чакам. Включително в Судан, докато най-накрая го хванах за интервю. Описал съм го във втория разказ от книгата. Може би най-странното интервю, което съм правил. 

Бях се фиксирал в него, защото го изучавахме. Какви песни харесва, от какъв род е, какво обича, какъв маниер на поведение е развил през годините. Правехме му психопортрети, правехме му анализ на речите, както британското разузнаване е правело с речите на Хитлер. Колко глаголи има на десет изречения и ако следващата реч има повече глаголи, тоест качва се глаголната температура, той ще влезе в Полша, ще предприеме нещо. 

Имах чувството, че бях развил някаква кармична връзка с този човек. С Кадафи. Това е много определящо за професионалния ми живот. Този случай е като ветрило, от което са тръгнали много посоки. Имаше един момент, в който му направих няколко снимки в палатка. Това беше след срещата с Първанов. В казармата, в която той живееше. По средата имаше една палатка и в нея той приемаше всякакви гости. В онзи момент беше с ортопедична патерица и се оплакваше, че го наболяват ставите. Увит в одеяло от камилска вълна. И с леко изморена физиономия. Направих му няколко кадъра. После, когато ги разгледах, на единия ми се стори, че съм уловил човешкото лице на този човек, който беше загубил всичко човешко много отдавна. Изглеждаше като възрастен, изморен от живота, с много проблеми, а не този мегаломан, цар на царете, на Африка, който не гледаше хората в очите и претендираше пред всички световни лидери, че е по-велик от тях, който настояваше, че държи съдбата не само на собствения си народ, но и на всеки, който си поиска, включително на пет български жени. 

Точно този парадокс ми се стори удивителен и си казах, че ще увелича този кадър с човешкото му лице и ще си го сложа рамка. Така и направих. И си го закачих в редакцията. Седя там доста дълго време. Междувременно в Либия нашите ги освободиха. Започнаха да се случват какви ли не неща, но аз си го държах закачен. Бунтовете вече бяха започнали, той вече беше избягал от Триполи и един ден, в един момент този портрет на Кадафи просто падна от стената и се счупи. Това беше съшият ден, в който ми казаха, че е екзекутиран по ужасен начин. В момента на неговата смърт портретът падна от стената. Стори ми се много зловещо. И аз си казах, че повече няма да пипам този портрет. На 20 октомври портретът падна и се счупи. Оставих го там, без да го пипам. И до ден днешен седи там, подпрян на стената до бюрото. 

От друга страна Кадафи има изключително терапевтичен характер върху мен. Защото “мементо мори” (memento mori) са казали древните, но ние винаги забравяме. “Помни, че си смъртен”. Забравяме. Всеки път, когато дойда на работа и съм си помислил, че съм най-високият, най-русият, най-синеокият, най-знаещият, най-можещият, най-интересният, като видя счупения портрет и си казвам: “Помни, че си смъртен”. Защото дори да си крал на кралете или цар на царете, един ден твоят портрет пада от стената. 

Вярно ли е, че Муамар Кадафи се е обучавал в България?

Не е учил в България. Изкарал е школа във Великобритания. Но Муамар Кадафи имаше много силна връзка с Тодор Живков. Не знам дали е приятелска, дали е от ученик към учител. В човешките отношения има ирационални неща. Не знаеш защо харесваш някого или ти е приятен. Но заради това нещо, през всичките тези години на комунизма, имашe хиляди български работници, изпратени в Либия. Българските работници са построили къщата на Кадафи, където той си гледа децата. Тази, която беше бомбардирана от Рейгън през 86-та. Бункерите, в които той се криеше, но не можаха да го опазят, цялата система за сигурност е строена от българи. Всичките стратегически обекти. Силозите в пустинята ги строят подизпълнители българи. Не само ключовата държавна инфраструктура, но и лично семейството му, неговото здраве, децата му са изродени и отгледани от български медицински сестри. Жена му, той самият, целият първи кръг около него, хора, които се грижат за неговото здраве и за това на децата му са български медицински сестри. Тоест българите за него са най-близки. Но идва 89-та година, когато Тодор Живков е свален от вътрешен преврат. И Кадафи е истински изненадан и обиден на тези хора около Тодор Живков, които са го свалили. Има документирана покана от него за предоставяне на убежище на цялото семейство на Живков. И след това, когато България тръгва по друг път на развитие, искаме да ставаме член на ЕС, на НАТО и т.н., той казва: “Ето, най-близките ме предадоха”. 

Но да погледнем и общата картина. Тя е свързана с много събития. Нашите бяха на неподходящото място в неподходящото време. Бяха дребни пионки в една разразила се буря, центробежни сили, които бяха свързани с политически интереси на много други държави. 

Пътувал си къде ли не по света. Имаш ли истории в ръчния багаж и от Румъния?

Преди да влезем в ЕС, у нас беше дошъл румънският министър на вътрешните работи и се беше видял с българския си колега и беше казал: “А пък в Румъния няма нито едно убийство”. А при нас..., знаете. Ние много се изненадахме и ме пратиха да направя репортаж. Пристигам в Букурещ, взимам си хотел в центъра и си набелязвам маршрути, да ходя посред нощ по различни лъчове и да търся криминални активности в града. Междувременно бях проверил, че има само два смъртни случая, но те не са извършени от румънски граждани. Единият беше с безпризорно куче, което захапало японец и му скъсало артерията. Другият беше с швейцарски гражданин, убил своя приятел, който пък избягал от Швейцария и се залюбил с някакъв румънец. 

И аз вървях всяка вечер по улиците, за да напиша нещо в полза на България. Но нищо не се случваше. Малко преди да си тръгна, всички румънски телевизии започваха да предават новини от един канал, прокопан от Дунав към Черно море. Започнаха да вадят трупове в черни чували. Оказа се масов убиец - румънски гражданин, завърнал се от Германия. Уж си продавал Мерцедеса. Който дойдел да го купи, взимал му парите и го убивал, слагал го в чувал и го хвърлял в този канал. Новината гръмна в деня преди да си тръгна. Обаждат ми се от редакцията в София и аз казвам : “В името на румънския народ и неговата сигурност просто трябва да ме върнете обратно. Защото ако продължавам да седя тук, не знам дали ще изкарам до края на седмицата”.

Но по време на това пътуване, което иначе беше прекрасно, отидох в Патриаршеската катедрала, където лежи нетленното тяло на българския светец Димитър Басарбовски. Ние си го смятаме за българин, защото той е от българското село Басарбово. Много почитан светец. Отивам на поклонение. Тялото на Свети Димитър Басарбовски мироноси. И там, с едно памуче, можеш да си вземеш от мирото и да си го занесеш вкъщи. Така и направих. Приятелката ми беше махнала от стените моите африкански маски. Беше ги изхвърлила, защото носели лошо. Беше останал само един Етиопски дървен кръст. За да не загубя памучето, бутнах го зад кръста и пак заминах командировка. Междувременно приятелката ми се връща и както всяка жена, с един поглед установява какво е преместено. Връщам се и аз след известно време, тя ме посреща на вратата и казва: “Ти никога не ми вярваш, но ето сега, да знаеш, че някой ни е правил магия”. Какво се случва в мое отсъствие? Тя видяла това нещо зад кръста, изпаднала в ужас и като го намерила, извикала съседката, обадила се на майка си, свикала консилиум и заедно всички решили, че това е магия. За потвърждение се обадили на една жена, ходжа в Родопите, която ги уверила, че това не само е магия, но е от най-лошите магии. И че това нещо трябва да бъде унищожено на секундата с огън, след което на течаща вода. И за да не ходят до Перловската река, можело и в тоалетната. Три пъти да се пуснела водата. 

Отвръщам на приятелката ми: “Жена, ти луда ли си. Това са мощите на Свети Димитър Басарбовски. Сега какво ще правим?”. За да има поучителен край тази история, защото жената живя години наред с много тежка форма на вина към този светец, дойдохме в Букурещ, отидохме на мощите и тя се поклони и помоли за прошка.  

Разбрахме от книгата ти, че много обичаш кафе. Кое е духовното ти кафе?

Имам няколко места, на които отивам да си взема кафето. Но понеже това е по-скоро съкровено, не мога да го опиша в пряк разказ. По-скоро казвам, че има места и време, и хора, с които знам, че като отида, и ще получа много силна, не кофеинена, не адреналинова инжекция, защото адреналин и кофеин съм търсил и продължавам да търся. Точно духовното кафе. Хубаво е всеки да има такова нещо. Само на кофеин и на адреналин не се издържа. Освен това човек се пристрастява и трябва постоянно да качва дозата, което не е добре.