Етнологът и културолог доктор Григор Григоров казва, че езикът на гагаузите в Република Молдова използва турска лексика и българска граматика, а за днешните гагаузи България е приятелска държава.
Григор Григоров е д-р по Теория и история на културата, преподавател в катедра „Културология“ на ЮЗУ Неофит Рилски в Благоевград. Преподавал е две години в университета Комрат – главен град в Гагаузката автономия в Молдова, и пет години в Букурещкия университет. В момента преподава български език в университета в унгарския град Сегед. Автор е на над 50 публикации в областта на етнологията и културологията.
Езикът на гагаузите е тюркски по произход, но по синтаксис е български. Той е част от т.нар. Балкански езиков съюз, в който влизат български, албански, гръцки и румънски. Граматиката на гагаузкия език е подобна на тази на българския и на румънския. Накратко гагаузкият език е турска лексика и българска граматика. Гагаузите имат същия фолклор – това са български песни, изпети на турски език, обяснява д-р Григоров.
Гагаузите на територията на днешна Молдова, провинция Бесарабия, са там от времето, когато Молдова е била княжество, а те са се заселили в земите между реките Прут и Днестър, Гагаузите се оказват там на няколко вълни заради руско-турските войни, които са общо девет, припомня д-р Григоров.
Изследванията показват, че по антропологичен облик те са хора от балкански южноевропейски тип, какъвто се среща на Балканите и в Северното Причерноморие. А това означава, че между българи, гагаузи, румънци и украинци няма разлика. Нови изследвания от 90-те години потвърждават, че гагаузите нямат азиатски расови примеси.
Първите гагаузи пристигат в Бесарабия в края на 17 в., а последните – през 1829 г. Най-големи са групите преселници през 1806-07 г. и 1810-12 г. Гагаузите са бежанци. Местят се, защото войните се водят на територията на техните обиталища и те като потърпевши и бедстващи търсят спасение.
Бесарабските степи се оказват място, където те предпочитат да изчакат края на поредната война, за да се върнат в местата, където са живели. Междувременно обаче получават известни привилегии от Руската империя и се оказва, че на новото място е удобно за живот. Бесарабските българи и гагаузите попадат в днешна Молдова по един и същи начин. Само че в някои бежански вълни има повече гагаузи, а в други – повече българи. Руската империя ги приема с охота, защото печели християнско население с добри земеделски умения. На българските и гагаузките заселници се разчита да превърнат пустеещите земи на южна Бесарабия в обработваеми земи, лозя и овощни градини. Първоначалните преселения са спонтанни и непредвидени, а по-късните са режисирани и договорени между двете империи – Руска и Османска.
Следва пълният текст на интервюто с доктор Григор Григоров:
Какво означава гагауз? Откога съществува това наименование и откога се използва?
Никой не може да каже, защото няма документи, няма извори. Най-ранните извори са от 19 в. и те са свързани с преселението. Става дума за документация на руската администрация, където се откриват сведения от типа на това „Някои българи говорят на турски и наричат себе си гагаузи“. Самата етимология на това име е разнопосочна, защото от една страна има народна етимология. Тя свързва думата гагауз с думите гага и уз. Известно е, че гага означава нос, клюн. Наименованието е свързано с етимологична легенда, че на тези хора са им забранявали да говорят на български и са ги насилвали да говорят на турски и „гага уз“ означава „Не си вири носа!“. Разбира се, има и тюрколожка, езиковедска етимология, която също не е окончателна, защото в нея има различни становища. Според едно от тях това са „гьок огузи“, или „сини огузи“, от гьок – небе. Това е свързано със синия цвят, защото са синеоки огузи или небесни огузи и едва ли не ангели. Но нито една от етимологиите не е окончателна.
На какъв език всъщност говорят гагаузите?
Те говорят на тюркски език и това е език от тюркското езиково семейство. Тук трябва да кажа, че този език влиза в различни класификации. Съществува българска класификация, която не го признава за отделен език. Покойният професор Емил Боев не споделяше това мнение, но извън границите на България все пак тюркските езици представляват голяма родствена група. Според небългарската класификация, която действа и на територията на Република Молдова и е валидна и за самите гагаузи, гагаузкият език е от семейството на тюркските езици от южнотюркската група и влиза в родствени близки отношения с турски и азербайджански.
Съпротивата на българската тюркология се състои в това, че не може гагаузкият език да се възприема като отделен, защото това е добруджански диалект на турския, който не е самостоятелен език и е „прехванат“ от тази българска група.
Откога кирилицата при гагаузите е заменена с латиница и откога 24 май се чества като празник?
Гагаузите са ползвали няколко писмености, няколко азбуки. Първата азбука за тях е гръцката, защото сред преселниците, още докато са на територията на Балканите, т.е. на територията на съвременна България, в Добруджа, Варненско, частично в Тракия, те не са съвсем безписмени, тъй като са християни и сред тях се откриват религиозни книги. А техните свещеници, които принципно са длъжни да ползват четмо и писмо, владеят гръцката писменост. На територията на Бесарабия сред тях са в обръщение т.нар. караманлийски книги, които представляват християнски религиозни книги, написани на турски език с гръцки букви. Това е първата им азбука, но тя не се задържа твърде дълго, защото те попадат в рамките на Руската империя, където действа кирилографична традиция и те преминават към ръкописни варианти на кирилицата.
В периода между двете световни войни гагаузите са живели и в Кралство Румъния, когато Бесарабия е част от него. Тогава те ползват румънски вариант на латиницата. В периода на СССР, през 1956 г. гагаузкият език официално е признат с кирилска азбука и това е последният писмен език на Съветския съюз. Гагаузите са последният малък народ, който в рамките на СССР получава писменост с държавен указ. Така от 1957 г. гагаузите пишат на кирилица. Това продължава до 1996 г., дори и след това, защото процесът е еволюционен.
След промените в Източна Европа през 1989 г. Молдова от съветска република се превръща в самостоятелна държава и една от големите й придобивки е смяната на азбуката и преминаването на молдовския език от кирилица на латиница. Всъщност молдовският език не е нищо друго освен румънски. В Молдова дори има празник на 31 август, който с казва „Лимба ноастра“ („Наш език“).
В Приднестровието отказват да преминат на латиница и продължават да пишат молдовския език на кирилица. В това общо течение са въвлечени и гагаузите, които предпочитат да сменят кирилицата с латиница. Първата причина е, че гагаузкият език е тюркски, а всички тюркски езици се изписват на латиница, включително и сменените по това време азбуки в Азербайджан, Казахстан и други републики. Те просто следват общата тенденция в Република Молдова. Интересното е това, че един и същи човек – Людмила Александровна Покровска – тюрколог в Санкт Петербург, е автор и на двете азбуки – и на кирилската, и на латинската.
Официално 24 чай се чества от 1994 г. и това е свързано с Гагаузката автономия в Молдова. В изградената Гагаузка автономия живее и сериозно българско малцинство, има чувствително българско присъствие, но не толкова популационно, колкото интелектуално и гражданско. Двете групи – българи и гагаузи, имат еднаква историческа съдба, те са преселници от България, дълго време са живели съвместно в Руската империя и имат дълга традиция на смесени бракове.
Затова немалка част от гагаузите имат български роднини по майчина и по бащина линия. Празникът 24 май има донякъде български характер и е резултат от влиянието на българската общност вътре в самата Гагаузка автономия. В Бесарабия този празник има дълги традиции, защото там е Болградската гимназия, която е част от образователните институции на преселниците, дала е образование и на синовете от гагаузкия род. Така че Кирил и Методий имат една по-широка и извънбългарска подкрепа и образност като светци. Освен това там празникът минава и като празник на славянската култура. С други думи, има и леко руска конотация.
Може ли да се твърди, че гагаузите са „ески булгар“ – стари българи, и каква е най-актуалната българска позиция по отношение на техния произход?
Формулировката „ески бугар“ прекрасно удовлетворява българските гагаузи, т.е. гагаузите останали да живеят на територията на България. Те предпочитат тезата, че гагаузите са наследници на Аспаруховите българи, което не е невъзможно. На практика въпросът за гагаузкия произход, за тяхната етногенеза е нерешен и мисля, че така и ще си остане. Защото изворите са такива, интерпретациите са силно противоречиви. И това е един от въпросите, по които науката трябва да се примири, че няма да бъде решен. Аз също нямам отговор. Със сигурност става въпрос за някаква племенна група от предосмански тюркски заселвания, които са приели българската култура и българския начин на живот, защото между гагаузите и българите няма никакви разлики в културния код. Иначе казано – няма разлики във фолклора, в семейните структури, в кухнята, в поведенчески нагласи, ценности и т.н. През османския период към тази група се е вляло значително количество славяноезични българи, които постепенно са изоставили българския език. Тези процеси не са социални, а лингвистични. В целия свят хората имат склонност да говорят като своите съседи, особено ако езикът на съседа е по-престижен. В големи части на Османската империя, особено в градовете, християните научават и турски език, защото така им е по-удобно. Понякога този език може да се окаже доминиращ и от чаршията се пренася в семейството.
Гагаузите се появяват на историческата сцена благодарение на преселванията им в Бесарабия като от този момент нататък тече процес на диференциацията им от българите. В България гагаузин е нещо като черта на характера, нещо регионално, някаква локална идентичност, етнографска особеност и т.н. В днешна Молдова нещата са се развили до варианта „отделна народност“. Естествено, нашите възрожденци – Раковски, Петко Славейков, в своя плам ги виждат като българи. Това трябва да се приеме, защото през 19 в. всеки интелектуалец, всеки човек, озарен от романтизма, във всичко вижда една увеличена родина, увеличени свои сънародници.
Гагаузите са българи дотолкова, доколкото са носители на българска култура и на български фолклор. Трябва да обърна внимание на това, че през 19 в., преди преселението, една част от гагаузите смятат себе си за българи, а друга – за гърци. Тези, които са се преселили в Бесарабия, са групата, която се смята за българи. И в Бесарабия сред тези гагаузи се е развила нова идентичност. На мястото на едно прозвище, на едно локално название, на един лингвистичен характер – това, че говорят на турски език, е налице постепенното им превръщане в отделна народност.
Доколко има тежест твърдението, че гагаузите са наследници на куманите?
В момента гагаузките интелектуалци много харесват това твърдение. Гагаузкото общество днес не може да си позволи да приеме, че произхожда от народност, която вече е на историческата сцена. Гагаузите не могат да си позволят да бъдат българи, защото българи вече има. Не могат да си позволят да бъдат гърци, защото ще се превърнат в гърци, а гърци има.
Затова единствената възможност за тях е да видят себе си като наследници на етническа и историческа група, която е изчезнала от сцената. И тук куманите са много удобни. Те са прекрасен вариант, защото в момента кумани няма. А те са били славен, достоен народ, с който се е съобразявала цяла средновековна Европа. Затова този вариант е много героичен, романтичен и достоен.
Нямо нито едно сведение за това, още по-малко езиково, защото куманите са говорели друг език. Той пак е от тюркската група, но друг. Куманският език е регистриран, последните кумани са живели в Унгария и има запазени ръкописи на кумански език. Куманският език не е езикът на гагаузите. Но куманите като исторически народ изключително много подхождат и има и някои твърдения, включително и от българска страна, в тази посока.
Константин Иречек е първият, който прави тази догадка при обиколките си във Варненско. В България на това мнение е археологът Георги Атанасов. Той има книга за Каварненското деспотство, за Добротица. Благодарение на археологически данни той достига до тези изводи, че съвременните гагаузи са наследници на куманите и в Молдова на интелектуално ниво тази идея е силно прегърната. Има и становища, че са наследници на огузите и на други тюркски степни заселвания, които достигат до Балканите.
Може ли да се каже, че политиката на България към гагаузите е последователна? Известно е, че там са били изпращани учители по турски език.
Да започнем с това, че политиката на Турция по отношение на гагаузите е политиката на секуларна Турция. Едва след революцията на Ататюрк се достига до становище, че „това са турци християни и ние ги приемаме с голяма радост като наши братя, защото турци живеят в целия свят“. В турското общество и в научния дискурс, и във всекидневния дискурс не се прави разлика между турски и тюркски и те виждат свои роднини от Китай до Западна Европа. Гагаузите съвсем естествено се включват в турското мислене. Ако попиташ турските учени защо броят гагаузите за турци, при положение, че са християни, те отговарят много елементарно: Е, те живеят сред руснаци и молдовци и са станали християни. Отсъства знанието, че те са били християни и по времето, когато са живели в Османската империя. Иначе в рамките на Османската империя това е било нисше население – гяури. Мисля дори, че към гагаузите османските турци са били по-агресивни, защото гагаузите са разбирали езика им и затова религиозната ненавист е била по-силна. Смятани са били за предатели на турския род заради християнската си принадлежност.
Трябва да се има предвид, че в Румъния има т.нар. добруджански турци, които и в момента живеят там. Те са в района на Бабадак, Кюстенджа, Тулча. След войната 1877-78 г. Добруджа е дадена на Румъния, а Русия взема Бесарабия, която дотогава е била част от Румънското княжество. След 1918 г. цяла Бесарабия влиза в състава на кралство Румъния. И когато гагаузкото малцинство се оказва в Румъния, румънските власти бързат да ги отделят от българите, като ги наричат турци крещинаци, т.е. покръстени турци. И това си остава основното поведение на Румъния и до ден днешен.
През периода 1941-44 г., когато Бесарабия отново минава към Румъния, Букурещ се отнася към гагаузите амбивалентно. От една страна иска да ги отдели от българите, от друга – не иска много да ги сближава с турците, а от трета – иска да тушира всякакви прокомунистически и просъветски настроения у тях. Учителите по турски език в периода между двете войни не са заслуга на Анкара, а на Букурещ. Румъния има демократична конституция и съгласно тази конституция правата на малцинствата са гарантирани. Част от правата на гагаузкото малцинство е правото на обучение на турски език. Учителите по турски език не са били от Турция, а от самата Румъния. Това са румънски турци, останали да живеят в страната. Те са вече образовани и преподават в гагаузките села.
България няма последователно поведение към гагаузите, но няма и вина за това, защото нещата са били исторически обусловени. В новоосвободена България всеки един гагаузин прекрасно се вписва в българското общество, а това, че говори на турски е социолингвистичен белег, а не причина за създаването на някакво специално съсловие. Иван Вазов например има един пътепис „Варна – един наш черноморски бисер“. Там той пише, че основният език във Варна е турският, по улиците се говори на турски. Вазов отбелязва, че хората го посрещат и го поздравяват на турски. В следосвобожденска Варна основният език е бил турският. Това е белег на следосвобожденското общество. И Варна не е единственият такъв град. Българският език не надделял веднага навсякъде, така, както ние си мислим. Говорят се и други езици – гръцки, арменски, влашки, разбира се. Изтласкването на турския език от българското общество е бавен процес. Това става в продължение на поколения. Гагаузите останали да живеят в България никога не са имали малцинствени претенции, защото освен домашния си език нямат други различия, които да ги вкарват в дисонанс с българското общество.
Отношението на България към гагаузите в Бесарабия е било различно в различните периоди, защото тя се е намирала в различен международен контекст. България е изоставила напълно гагаузите, когато губи в Първата световна война. Тогава тя не е имала дипломатически механизми и лостове да влияе, а гагаузите са били в Румъния. Гагаузката тема не е повдигана, защото всички български усилия са насочени към Южна Добруджа. Изоставен е и въпросът с бесарабските българи. В крайна сметка с Крайовската спогодба границата е ревизирана. По времето на Кралство Румъния се случва и окончателното откъсване на гагаузите от българите.
По време на СССР България пак няма възможности да влияе, защото не може да посочи на по-големия си брат, че там има един малък народ, който всъщност е от българи. Всичко се променя след 1989 г., когато има български опити, особено от страна на министерствата на образованието и на външните работи да се спаси каквото е останало. На гагаузите е предоставена възможност да получават образование в България и българско гражданство.
А как да си обясним, че в Молдова гагаузите и днес, дори и след началото на войната на Русия срещу Украйна, и през годините назад са изключително проруски настроени?
И гагаузите, и бесарабските българи продължават да са силно проруски настроени, това е истината. Живях в Гагаузия през 2004-2006 г. и съм виждал как работи пропагандата на една провалена империя и как изключително лесно и безпроблемно се промиват мозъци. Причината за това отношение към Русия е, че успоредно са се развивали няколко процеса. Има един оправдан положителен процес от времето на устройването на преселниците и той е на симпатия към Русия. През 1829 г. преселниците получават изключителни икономически права в стопански и икономически план, нечувани за 19 в. за Руската империя, за Османската империя. Благодарение на това няколко десетилетия тези хора живеят в благоденствие. Оттук извира и това силно положително чувство към руските господари, към руските управленци.
Техен покровител е бил генерал Иван Инзов който се е занимавал с тяхното устройване. След неговата смърт тялото му е пренесено на ръце от Одеса в Болград. Носят го българи и гагаузи. Последния километър се движат на колене, преди да го положат в гробницата му. Има и други примери на силна почит към руското царско управление в израз на благодарност и уважение към Руската империя за получените права, привилегии, земя, откриване на училища и църкви.
Вторият положителен момент е свързан с възприятието на съветското „благоденствие“, въпреки че преселниците преживяват и много страшни неща като разкулачването и масовия глад. Но на ниво самосъзнание СССР побеждава у българите и у гагаузите в Бесарабия. Създава се наднационална, съветска идентичност. Те вярват, че са се превърнали в граждани на най-мощната държава в света. Съветската пропаганда дава резултат.
След разпадането на Съветски съюз бесарабските българи например виждат в българския си произход начин да се отърват от кошмара на това отново да бъдат никои, каквито са били преди съветския период. А пък гагаузите започват да се вглеждат в това, че са гагаузи и са отделен народ. Защото СССР им е предлагал по-висша форма на идентичност – наднационална, съветско-имперска. Но заедно с това са били нанесени и сериозни увреждания на мисленето, на идентичността и на социалното състояние. Защото те са хора с роднини в Москва, Санкт Петербург, Киев и в големите градове навсякъде в Евразия. Има много сключени смесени бракове, служили са в армията, имат герои от Афганистан. Получавали са и образование далеч от дома, изградили са приятелства с тюркски народи в СССР – с татарите, с калмъките, азери с малки групи в Поволжието, които не са руснаци, но са на територията на днешна Русия. Те се броят за роднини на гагаузите, а и те самите ги възприемат като свои и казват, че са една кръв. Всичко това е проработило през годините.
Затова 30 години след разпадането на СССР той не си беше отишъл от Гагаузия. Гагаузите продължаваха да живеят със съзнанието, че са част от евразийски народ. Това е много удобно за руско-съветската идеология, според която руският народ е евразийски народ, т.е. народ на два континента и тази трактовка силно привлича и устройва гагаузите. Има гагаузки исторически роман, който се казва „Дългият керван“. Там се разказва как гагаузите са тръгнали от Средна Азия с дълъг керван, дошли са до Балканите, в средновековна България участвали във въстанието на Ивайло, а след като дошли турците се изнесли към Русия, където намерили своята окончателна родина.
Така съвременната руска пропаганда се сдобива с едно много удобно „легло“, в което се настанява и насажда убеждението, че гагаузите трябва да поддържат Русия. Но тук има и място за оптимизъм – мога да кажа, че това е временно състояние. Защото гагаузите са силно прагматични хора и в момента, когато нещата се обърнат в друга посока, те са склонни да си сменят мнението. Всъщност това, което мислят гагаузите са себе си, е „ние сме и малко българи, и малко румънци, и малко гърци, по принцип сме руски патриоти, но можем да бъдем и каквото ни е удобно и ни е угодно. Нещо, което е добро за нас, което е добро за Гагаузия“. Така че, ако дойдат при тях от Европейския съюз с инвестиции и отворят работни места, те са готови да откликнат.
В момента за гагаузите България е приятелска страна. Гагаузите са се отделили от българите. Те са получили възможност да плават със собствен кораб на идентичността в съвременните процеси, но на този кораб те са качили и българската си принадлежност. Затова при определени условия гагаузинът е склонен да се идентифицира и като българин.
/ГГ/
news.modal.text
