site.btaМалко за Париж и неговите хора

Пътуването ми до Париж през миналия март беше специално преживяване за мен. По принцип, трябваше да отида през 2020 г., като подарък за 18-я ми рожден ден, но Covid-19 имаше други планове. Основната цел на пътуването беше да видя местата от неиздадения ми роман „Цветовете в мен“. Успях да обиколя повечето от тях, дори и такива, които не бяха свързани с творбата ми. Онова, което оцвети дните ми в Париж не беше просто красотата на града, а хората.

С пристигането ни във Франция, се натъкнахме на първия образ. Тъй като кацнахме на летище извън Париж, ни трябваше трансфер до самия град. Шофьорът ни приличаше на „смесица от индиец и алжирец“. С компанията ми го кръстихме Панджаби.

Развълнувах се, когато влязохме в града, но това романтично вълнение не трая много дълго, защото попаднахме в огромно задръстване. Ако някой от вас е смятал, че софийският в час пик е ужасен, значи парижкият следобеден трафик ще му се стори ад. Оказа се, че голяма част от централните булеварди, мостове над реката и като цяло важни пътни артерии бяха блокирани от полицията заради местните протести. Панджаби псуваше на поразия, търсеше многобройни пролуки и преки пътища, които в последствие единствено удължаваха престоя ни в трафика.

След 3 дълги часа лутане и обикаляне все пак най-накрая стигнахме хотела и Панджаби си получи аплодисментите. Положителната страна на цялото преживяване е, че все пак получихме панорамна обиколка на голяма част от града.

Заради забавянето, част от програмата ни за деня отпадна, но поне успяхме да си намерим приятно заведение, където да хапнем. Бях чувала, че французите нарочно отказват да научат английски, за да общуват с чужденци, но се убедих, че тази тенденция изчезва. Все още повечето местни трудно общуват на друг език, но поне бяха добри в импровизациите. Като сервитьорът да грухти, защото не знае как е „свинско“ на английски, например.

Завършихме първия си ден с по едно питие в малкото кафене срещу хотела. За разлика от много други места в града, нашата тясна уличка беше потънала в смълчано спокойствие… и чистота. Сериозно, не знам дали е заради стачките и протестите, но почти целият град бе потънал до шия в боклук. 

Ако сте в Париж и ви се налага да ставате рано за закуска, шансът е малък да откриете работещо кафене или пекарна преди 10 часа, въпреки че голяма част от парижаните вече са излезли за работа. За наш късмет, точно на ъгъла на нашата уличка имаше приятна пекарна, която работеше от 7:30 сутринта. След като заредихме батериите, тръгнахме към гара „Монпарнас“, за да си вземем карти за градския транспорт. След много лутане по етажите, най-накрая намерихме правилното гише и щом взехме заредените пластики, поехме към автобусната спирка за следващите места от списъка.

Едно от тях беше помещение, което в романа си бях решила, че ще е антикварна вещерска книжарница. Оказа се, че това наистина бе антиквариат, но не такъв от където да пазаруваш. Компанията ми ме подтикна да вляза за още няколко снимки освен тези отвън. Щом хората вътре разбраха за какво става въпрос, се усмихнаха и ми позволиха да се порадвам на своя момент. Зарадваха се, че малкото им пространство е послужило за нечие вдъхновение.

Антиквариатът се намираше близо до парк „Марсово поле“ и Айфеловата кула. Онова, което наистина ми привлече окото беше едно момиче със стар фотоапарат, което снимаше хората. Самите снимки излизаха под формата на страница от стар френски вестник. Когато я попитахме колко струва това удоволствие, тя единствено се усмихна и отговори: „Колкото ми оставите“. Тъкмо, когато бяхме готови да тръгнем, станахме свидетели на предложение за брак, което беше запечатано върху страница от вестник. За щастие, тя каза да. Едва седмица или две след като се приберях в София, щях да видя същия тип фотографи на Витошка.

От спирката на брега на река Сена си взехме „Batobus“ – лодка, която служеше като речен градски транспорт, който ни вършеше идеална работа. Първо слязохме да огледаме моста „Александър III“, след това отново се качихме, за да стигнем Латинския квартал. Честно казано, това е любимата ми част от Париж заради архитектурата, местенцата, пълни с изкуство и цялостната атмосфера. Така случайно видях как на площад „Saint-Michel“ един уличен музикант изсвири поздрав за рожден ден на видео връзка. Другото ми любимо място стана книжарницата „Шекспир и компания“. Взех си книга с печат от там, а касиерките казаха, че много ще се радват да прочетат моя книга, когато излезе на английски.

Преди да се отправим към Парижката Света Богородица, поспрях при възрастен художник, който беше извадил картините си на улицата. Седеше на малка масичка, цветна от многото петна от боя и рисуваше. Вместо да се захласна по картините, закачени на таблата се загледах в тези по папките. Оттам се подаде една танцуваща двойка насред улицата, а Нотр Дам ги съзерцаваше от разстояние. Картината веднага ми проговори, тъй като не виждах случайна двойка, а тази от романа ми, развиващ се в Париж. Поговорих си с него, разбрах, че е завършил изобразително изкуство и че рисува на улицата заради пейзажите и защото иска да подарява цвят и радост на хората с картините си. Когато реших да купя творбата му, той ми я продаде с намаление, усетил емоционалната връзка между творение и получател.

Нотр Дам все още беше затворена и видяхме Лувъра само отвън. Когато наближихме площад „Конкорд“ поредната порция протести бе започнала. От реката запалените боклуци и виещият се дим изглеждаха малко плашещо. Беше пълно с полицаи, жандармерия и линейки, затворили половината Шанз Елизе. Другата половина бе в обичайното задръстване. Това не ни попречи да я прекосим и дори да се качим на Триумфалната арка, тъкмо като се стъмни.

До тогава трафикът се бе успокоил и успяхме бързо отново да стигнем до Айфеловата кула с автобус. Тогава се качихме на нея и гледката на нощен Париж беше много красива, въпреки че асансьорът не работеше до върха на кулата.

Приключенията ни за този ден приключиха. 

Третият ден бе посветен на три места: дворецът Версай, музеят на восъчните фигури „Грювен“ и Ателието на светлините. Дворецът определено беше величествен с много произведения на изкуството, но ми се стори твърде кичозен, типично в стил Луи XIV. Любимата ми част от него беше Залата с огледалата, защото е ключова и за моя роман.

„Грювен“ е най-интересният музей, в който съм била. Восъчните фигури са поставени в различни ситуации – кафене, кабинет, асансьор, кухня и така нататък. Дори имаше няколко инсталации, с които посетителите да се забавляват – килия, гилотина, торта, от която да си подадеш главата, роклята на Пепеляшка и други.

Ателието на светлините представлява галерия, където изложбите са изцяло под формата на 3D мапинг, съпроводен с музика. Картините се движеха и променяха по стените и по пода. Признавам си, на влизане се почувствах даже леко безтегловна и замаяна заради това движение, но по хубав начин. Дори съм убедена, че едната песен за фон беше някоя от нашите народни. 

Последният ни ден беше посветен на Монмартр – кварталът на художниците или кварталът на проститутките. Зависи от предпочитанието на всеки. Малките улички ми напомниха на тези във Велико Търново заради стръмните наклони, завоите и стълбите.

Само архитектурата е малко по-различна. Сред забележителностите там видяхме базиликата Сакре Кьор с панорамната ѝ гледка, Мулен Руж и стената „Обичам те“. Последната представлява стена на кооперация, която през 2000 г. е частично облепена с тъмносини плочки, върху които на 250 езика е изписана простата, но и силна фраза – „Обичам те“.

И до днес това е любимо място за влюбени двойки от цяла Европа, че даже и от цял свят. Българските думички бяха на много удобно и централно място за снимка, а някой спомена, че по-нависоко и настрани има още един такъв български надпис.

Панджаби отново ни беше шофьор за трансфера до летището. Сбъднах една своя голяма мечта и съм благодарна на мото семейство и на приятелите ми за подареното преживяване. Всеки град има своя атмосфера, но онова, което го кара да диша и живее са хората в него. Париж не е по различен в това отношение.