site.btaКом-Емине - от най-зеленото до най-синьото вълшебство

Мадлен Владимирова е стажантка в БТА и студентка по Журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, I курс.  За втори път преминава по маршрута „Ком - Емине“ и благодарение на предизвикателствата в планината, изпитва насладата от живота. Смята, че единствено чрез контраста младите хора могат да оценят благоприятните времена, в които имат късмета да са родени. 

От най-зеленото до най-синьото вълшебство – може би така поетесата Петя Дубарова, по посока на чието родно място ком-еминейци ежегодно се устремяват, би перифразирала името на своята стихосбирка, ако описваше маршрута Е3.

Идеята за преминаването по гръбнака на Стара планина от Сръбската граница до морския фар се ражда първо в главата на видния български общественик, юрист и писател Алеко Константинов – Щастливеца. Той се смята за основоположник на организирания туризъм в България, след като на 27 август 1895 г. заедно с двама горски служители повежда 297 ентусиасти от цялата страна към Черни връх.

Скоро след това му хрумва идеята за прекосяване на България пеша, но така и не успява да осъществи прехода Ком-Емине поради преждевременната си смърт.

През 1933 г., почти 40 години по-късно, географът и естествоизпитател Павел Делирадев сбъдва мечтата на писателя като успешно извървява разстоянието до морето. Той от своя страна се смята за баща на алпинизма и пещерното дело в България. Освен това името му се свързва с първото проведено масово изкачване на вр. Мусала, от което през 2023 г. се навършват 100 години.

Когато през 2021 г. преминах за първи път по гръбнака на Стара планина в рамките на 20 дни, изминавайки близо 650 км пеша, основната ми цел беше личното постижение. От дете изпитвам неутолима страст по планината, която с годините не утихва, а се задълбочава. За мен планината отдавна не е просто удоволствие, а необходимост. Ежеседмичните ми излети във Витоша, прераснаха в амбициозни преходи с  продължителност от месец. Няма обяснение, само емоция. Дори когато съм за кратко, контактът с планината винаги ми оказва влияние – ако започна и не завърша прехода, то той е неуспешен.  

Маршрутът Е3, по-известен като Ком-Емине, се различава от останалите с гордостта, която човек изпитва, след като го прекоси. Това обаче важи най-вече първия път. Повечето хора се задоволяват с него. Но има и такива като мен, които ги пленява. И всеки път е коренно различно. Дори пътят не е един и същи, защото на доста места има по две или повече опции за спане в хижа.

Още първата вечер, когато все още се опознаваме, всеки от групата споделя защо е предприел това приключение. Причините са различни – от предизвикателство, през почивка от децата, до търсене на любовта. И някои в действителност я намират. Лично аз и двата пъти отидох заради споделените моменти. Истинските спомени се създават с хората, които се превръщат в семейство. Това е много време, спрямо условията, в които човек е поставен. 

В рамките на деня някой може първо да ти бъде безразличен, около обяд вече да не можеш да го понасяш, а до вечерта да сте станали първи приятели. В тази връзка – целта ми беше изпълнена още със записването, защото незабравимите изживявания са гарантирани, без значение от хората. Винаги е весело. Въпреки дистанцията на времето, туризмът е запазил функцията си да възпитава, освен да лекува тялото и душата. В днешно време тази му способност изиграва още по-голяма роля, тъй като по мои наблюдения дисциплината сред младите, е значително разхлабена. Благодарение на по-продължителния досег с природата, човек може да си припомни колко е важно да ценим и пазим средата, в която живеем – както заради самата й стойност, така и заради собственото ни пребиваване в нея, което е много по-приятно, когато тя е чиста, спретната и приветлива. Друго нещо, на което дългият път научава, е отборната игра и че няма връщане назад.  

Когато поемеш отговорност към групата и водачите, не можеш да си позволиш своеволия. Ако предпочиташ по-бавно темпо, различен маршрут, повече и по-дълги почивки и т.н. – тръгваш сам. Човек се научава да стиска зъби, да преглъща болката, умората, досадата и да се осмели да се оплаче само когато ситуацията е наистина сериозна. Това спестява много главоболия и е ценно умение, що се отнася до работата в екип.

Много хора считали себе си за планинари, без да притежават необходимите качества. Истинските планинари не могат да живеят далеч от планината и я обичат толкова много, че са готови да жертват себе си в нейно име. Но едно е сигурно – за да претендира за планинар, човек трябва да носи свободен дух в гърдите си, погледът му да има нужда от простор и ширина, да се задушава между бетонните постройки на големия град и да вижда планината като бягство, а не като развлечение за свободното време.  

От известно време се опитвам да се отърва от човешката склонност да се привързвам към вещи. Не е лесно, още повече, че съм жена – ние имаме навика да трупаме излишни предмети. Малко по малко обаче човек разбира, че в ежедневието си ползва един ограничен набор от предмети, който при желание дори би могъл да се сведе до минимум. Същото се отнася и за планината, даже аскетичното мислене тук е задължително, защото всичко се носи на гръб. Това е нещото, което се оказва, че всички са си повтаряли наум, докато са си оправяли багажа. Доста отрезвяващо. Така че в този смисъл нямаше нещо, което да ми е било трудно да оставя.Взимам най-необходимите неща, както и такива, за които съм си спомнила, че съм забравила миналия път, а са се оказали полезни като въженце и щипки за пране, за да мога да си окачвам бельото и дрехите на раницата и да съхнат през деня; също армирано тиксо, ако подметките ти се разлепят; както и кутии за храна, за да си поръчваш допълнително в хижите и да си носиш за палатката. Разбира се, тези неща са хитрини, не фундамент.

Най-важни са удобните, но и здрави обувки; раницата с твърд гръб и дъждобрана, останалото може да се купи по пътя или някой от останалите да ти услужи. С всеки път си прибирам по нещо в чекмеджетата на горния етаж, което да използвам следващия път, защото съм сигурна, че ще има такъв. Например последната седмица представлява ежедневно константно ходене по равен терен и не са ти нужни специализирани планинарски обувки, а… кроксове.Да, онези затворени джапанки на дупки. След в. Ботев положителната денивелация малко по малко намалява и не са необходими сериозни обувки. Не е за вярване, но благодарение на тях краката са сухи и не се появяват пришки – иначе стъпалото се запарва в дебелите чорапи, заради горещината, и накрая на деня картинката е грозна.

Чувството най-сетне дълбокото синьо да е на една ръка разстояние е неописуемо. Обикновено човек се качва в колата и за няколко часа е там, особено, ако не шофира, просто заспива и щом се събуди, въздухът е влажен и мирише на сол, това е, нищо вълнуващо. Но преди 20 дни да си бил на границата със Сърбия и морето да е било само химера, а сега – реалност, е несравнимо. Щом изкачим хълмчето и морето се открие пред групата, всички застиват. Някои ахват от изумление, други се разплакват, трети седят и дълго го гледат. Велико чувство. Това е моментът, в който се дават най-много обещания за следващо преминаване.

Малко са връстниците ми, които проявяват интерес към природата. Не мисля, че  избягват умишлено планинските преходи, по-скоро дори не са чували за тях. Неведнъж са ми задавали въпроса „Къде е това?”, когато съм споделяла, че отива на КЕ. Струва ми се, че не се говори достатъчно за европейските маршрути, общо 12 на брой, които пресичат континента като мрежа. Ако има причина, поради която младите не ходят, то тя е нежеланието да се подложат на ежедневните неудобства като студените душове, храната на стол, ранното ставане, неудобните нарове и т.н. Но тъкмо в тях се крие чарът. Вярвам, че ако някой наистина иска да се слее с природата, няма нищо страшно.

Опитът се натрупва с ходенето, не е талант. Това е  рутината, а когато приключението зове, човек е длъжен да послуша вътрешния си глас и да тръгне. Планината е за всички, просто не всеки е за планината. Но първо трябва добре да се подготвите с кратки, но натоварващи преходи, както и да започнете да редуцирате удобствата, на които сте свикнали. Второто е по-пречупващо и ако наблегнете на него, после едва ли ще изпитате затруднения.