site.btaЛюбомир Гигов: За БТА – искрено и лично

Завършва английска гимназия и английска филология в СУ (1985). В БТА постъпва на 1 август 1984. Репортер, преводач, редактор, ръководител на екип в „Информация за чужбина“.

Когато започнах работа в БТА на 1 август 1984 г., едва ли съм очаквал, че ще прекарам следващите 40 години от живота си в бялата сграда на тогавашния бул. „В.И. Ленин”. Сега, след като достигнах и превалих тази точка, е време за поглед назад – и напред.

Проста сметка показва, че съм бил част от агенцията през почти една трета от 126-годишното ѝ съществуване и съм ѝ посветил две трети от съзнателния си живот.

Явих се на конкурс за преводачи и го спечелих заслужено. Не съм имал мераци и претенции да се занимавам с журналистика, но се оказа, че това е неизбежно при работа с материали, предназначени за чуждоезична публика. Приех и това предизвикателство и твърдя, че се справих и все още се справям с тази донякъде несвойствена дейност, за която нямам формална квалификация.

 През цялото ми време в агенцията, колеги напускаха, някои се връщаха, други – не, и идваха нови. Напоследък този оборот на кадри се ускори осезаемо. И аз съм имал възможности и предложения за далеч по-добре платена и не толкова натоварваща работа. Не се възползвах. Някога това се наричаше лоялност към работодателя. Сега, в ерата на трудовата мобилност, това се възприема като страх от неизвестното, недалновидност, мързел и консервативност.

Всъщност това, което ме е задържало в ИНФЧ толкова дълго е най-вече атмосферата в нашия малък, но сплотен колектив. Тук естественият подбор е безмилостен, направо по Дарвин: който се впише остава, който не – отпада. Тъй като в БТА е първата и единствената ми щатна работа, не мога да сравня с положението на други места. Съдейки по надеждни лични свидетелства обаче, нито в агенцията, нито извън нея има друг екип с такава колегиалност, човечност, взаимопомощ и разбирателство, плюс неизменно ведро настроение, британски хумор и стоицизъм пред всички изпитания. Сигурен съм, че и останалите работещи в нашата дирекция ще го потвърдят.

На занаят са ме учили най-добрите: Борис Босилков, Алфред Криспин, Иглика Василева, Мариана Ревенска, Бистра Тупарева, Недялка Петрова, Йорданка Божилова, Христо Петров, Христина Гълъбова, Панайот Денев, Мария Велковска, Яна Кожухарова, Светлозар Николов, Начо Халачев... Моля за извинение ако неволно пропускам някое име. На всички тях дължа това, което съм.

От своя страна се опитах да предам тези безценни знания и умения и собствения си положителен и отрицателен опит на практически всички новопостъпващи в нашия екип. Дали съм успял – ще кажат те. Опитите продължават. Аз също съм се учил и продължавам да се уча от тях, особено от младите, които са далеч по-грамотни и в час от мен в техническо и много други отношения.

В очите на новите поколения навярно изглеждам като овехтяла аналогова вкаменелост от миналия век. При бясната скорост на повсеместни промени в настоящето, натрупаният житейски и професионален опит от миналото се оказва до голяма степен ненужен, а понякога дори и вреден.

Противно на някои битуващи мнения, поне по мое време в БТА винаги се е работело много, даже прекалено много. Когато в началото на трудовия си път се похвалих на една позната, че работя тук, тя ме погледна ужасено и възкликна: „БТА? Та там са интелектуални роби!” Е, никога не съм се чувствал нечий роб, още по-малко интелектуален. Надявам се това да е така с всички бивши, настоящи и бъдещи бетеанци.

Както във всеки завод, и в нашия завод за новини с непрекъсваем производствен процес продукцията не винаги е била – и не е – на необходимата качествена висота. Има шедьоври и уникати, има и ширпотреба и брак. Това, което според мен не трябва да има, е да се работи „залудо”, само за отчитане на дейност. Така ограничените човешки и всякакви други ресурси се разхищават и отклоняват от действително полезно използване.

В многогодишната си практика съм се убедил, че никой не е всезнаещ и/или всеможещ. Белег на истински професионализъм е да познаваш и признаваш собствените си ограничения.

Колкото и безкомпромисен да съм към своите и чуждите текстове, и аз в работата си съм допускал, допускам и ще допускам безброй гафове и грешки – къде комични и трагични, къде безобидни и скандални. Не се отричам от никоя.

Какво ли не видях и не преживях през тези години: и хубаво и лошо, и смешно и грозно, успехи и провали, очарования и разочарования, весели и тъжни неща. Десет директори – първо главни, после генерални. Реформи и трансформации безспир. И технически прогрес – също безспир. От телетипа до ТикТока.

Някои хора си отидоха без време: Нелата, Тинчето, Краси, Таня Цекова, Яна, Максим, Жечка, Аги... Да си спомним за тях с добро, да опровергаем цинизма, че няма незабравими и незаменими.

През последните четири десетилетия с БТА сме си дали и взели страшно много. Няма да е честно да претеглям кое е било повече, пък и не това е важно. Ще ми се тази симбиоза да продължи в някаква форма. През живота си не завъдих собствено семейство, но тук спечелих семейство от истински приятели – съмишленици и съработници.

Чувствам агенцията едва ли не като първи, а не втори дом. Не знам дали стажът ми се класира за Книгата на Гинес, но ще кандидатствам за жив експонат в бъдещия Музей на новините. Да има и нещо истинско сред холограмите – седнал зад бюрце, пред пишеща машина или допотопен компютър, за забавление и просветление на посетителите.