site.btaХудожникът Александър Кара пред БТА: Тялото ми е в Бесарабия, духът - в България

Художникът Александър Кара пред БТА: Тялото ми е в Бесарабия, духът - в България
Художникът Александър Кара пред БТА: Тялото ми е в Бесарабия, духът - в България
Снимки: Александър Кара, личен архив

В края на 90-те години на миналия век художникът Александър Кара за първи път посещава своята прародина - България. „Изпитах огромно вълнение. Специализирах стенопис във Великотърноския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През онези години открих първата си самостоятелна изложба в Добрич, след това - в Кюстендил. Посетил съм Габрово, Смолян, Малко Търново. Невероятна е българската природа, историята, хората“, разказа в интервю за БТА творецът, роден в село Нови Троян, Болградски район. На въпрос „какво е за него България“, той отговори така: „Тялото ми е в Бесарабия, а духът - в България“. 

Александър Кара е роден през 1956 г. Насочва се към живописта още в детството си, тъй като посвещава почти цялото си свободно време на рисуването. Получава академичното си образование в художествено-графичния факултет на Одеския педагогически институт „К. Д. Ушински“ в периода 1977-1982 г.

Живее и твори в Измаил (Украйна). Специализира дисциплината „Стенопис“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (България, 2003 г., работилница на Д. Заимов). От 1989 г. е преподавател по рисуване и живопис в катедрата по изобразително изкуство в Измаилския университет. А от 2015 г. е доцент в катедрата по изящни изкуства на Измаилския държавен хуманитарен университет.

От 2008 г. той е председател на градската организация към Националния съюз на художниците на Украйна. Участник е в международни пленери и изложби от 1992 г. Организира над 20 персонални изложби, сред които: в Одеса (1995 г., 2008 г.), в Националната художествена галерия на България (2005 г.), Народното събрание (2005 г.), Кримската републиканска институция „Ливадийски дворец-музей” (Ялта, 2007 г.), Генералното консулство на България  в Одеса (2008 г.), Киевския исторически музей (2012 г.). Има участие в повече от 160 колективни събития в Украйна и чужбина. Носител е на единадесет награди за живопис, сред които е почетното звание „Заслужил художник на Украйна“ (2012 г.). 

Автор е на 43 публикации, от които 9 научни, 31 творчески и 3 методически сборника. Участник в международните пленери „Златният Орфей“ (България, 1992 г.), „Св. Лука" (България, 1996 г.), „Осойница“ (Македония, 1997 г.), „Такмакли“ (България, 2005 г.) и др.

Като обществен деец от 1998 г. е инициатор и отговорник на биеналето за детско творчество „Децата на Бесарабия” и републиканския пленер „Буджакска палитра”. През 2005 г. става лауреат на конкурса „Личност на годината”, номиниран от Асоциацията на българите в Украйна в категория „Живопис”. Участва активно в международни изложби, творчески срещи на художници от Долния Дунав.

Негови творби се съхраняват в много институции в България - Министерството на външните работи, Националния музей за българско изобразително изкуство, Народното събрание, библиотеката на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, както и в Центъра за съвременно изкуство в Република Северна Македония. Картините на Сашо Кара са изложени в Измаилската художествена галерия, във Всеукраинския център за българска култура в Одеса, както и в частни колекции, галерии в Украйна, Австрия, България, Франция, Германия, Канада, САЩ, Русия и други страни.

Изкуствоведите от Измаил пишат за него следното: „В житейския път на художника присъстват и майчините приказки, прошепнати в детството, и радостта в семейството в Нови Троян, и пейзажите от любимия Буджак, и уроците по майсторство в Одеса, и докосването до българската класика (по дух художникът е близък до Иван Милев). Всичко това е само видимата част от създаването на картини. Скрита остава другата страна, като магия. Тази магия ни превръща в личности, които се доверяват на добротата на света и ни дава усещането за мир под слънцето. Творбите на художника Кара пленяват с лекотата на сюжета. Картините му ни въвеждат в света на българите в Бесарабия – „нова земя под ново небе“. Колегите му го оценяват като оригинален творец.

Автор е на композиции на тема Бесарабия. Основни техники в рисуването - масло, енкаустика, живопис, характеризираща се с образност, поетика, използване на лаконични средства, комбинация от съвременни тенденции с православните традиции на Киевска Рус и България. 

Във всяка от картините на художника има частица от вечността.  Бесарабските мадони на твореца се отличават не с ренесансовите си великолепни форми, а с очи, изпълнени с нежност и доброта. Александър Кара се научил да ги рисува, разглеждайки православната икона. Някои експерти наричат ​​Александър Кара „бесарабски Модилиани“. Подобно на този велик италиански художник, той практически няма пейзажи и натюрморти. 

Художникът Кара се реализира в изкуството и постигна всеобщо признание. Неговите творби са признати от експерти от най-високо ниво в постсъветското пространство и в Европа. Неговата картина  „Причастие“ е включена в  албума „Украинската живопис в началото на ХXI век“.

Следва пълният текст на интервюто с Александър Кара: 

Роден сте в едно патриархално българско село Нови Троян в Бесарабия. Кога започнахте да се замисляте за живопис?

- Моето родно място -  българското село Нови Троян, е разположено на три хълма, от които се открива прекрасна панорама на бесарабската степ, лозята и река Катлабух. Всичко това формира моето романтично възприемане на природата и реалиите на селския живот. 

Баща ми Димитър имаше таланта на творческа личност, той изработваше произведения на декоративното и приложното изкуство: елементи на стан, кани, дървени домакински съдове и др.  

Моят най-добър детски спомен са емоциите, когато родителите ми купиха скъпи моливи за рисуване. Страстта към рисуването от детството определи приоритета ми да следвам в художествено-графичния факултет на Одеския педагогически университет „К. Д. Ушински”. Моите съселяни, които гледаха на живота практично, се учудваха: „Да учиш за художник? Отиди на ветеринар, винаги ще имаш парче месо вкъщи!”. А родителите ме подкрепиха, за което искрено им благодаря. Иначе нямаше да съм това, което съм сега.

Обаче аз останах верен на мечтата си и получих висше художествено образование. След това няколко години работих като учител по рисуване в няколко училища в Тарутински район.  А през 1989 г. започнах в тогавашния Измаилския държавен педагогически институт. 

Вие сте автор на поредица картини, в които изобразявате теми и мотиви, свързани с традиционния живот и народния календар на българина в Бесарабия. Какво Ви вдъхновява?

- Всичко това са спомените от детството. Роден съм и съм възпитан в българска традиционна среда, бих казал патриархална. И това винаги се е проявявало в творчеството ми и като студент, и след това. Българското е в мен и с мен цял живот. Затова основни теми  в ранното ми творчество са спомените от детството за майка ми и баща ми, за бита и традициите на българите в Бесарабия. Това са платната „Преселници”, „Селски празник“, „Селска песен“, „Спомени от детството“, „Ден на паметта“, „Семейна трапеза“, „Гергьовден“, „Баба Марта” и др. В картината „Хоро” (2008 г.) е представена символиката на танца като образно и пластично въплъщение на националния български характер и формирането на единството на българите.  

Голямо място в творчеството Ви заемат женските образи - „бесарабските мадони“. 

- Да, изкуствоведите ги определят като „бесарабски мадони“. Образът на жената отново идва от детските ми спомени. Жената българка е носителка на прекрасното. Женските образи са отпечатани в паметта ми като скромни, стройни, пластични, трудолюбиви. Наистина в творчеството ми преобладават женските образи. Това са моите картини „Муза”, „Лоза”, „Бесарабски момичета”, образите са облечени в национални носии. Идеал за женската преданост и пазителка на семейния уют е моята майка Иванка Кара. Нейният образ е представен в „Портрет на майка“ (1990 г.) и е централен в триптиха „Троянка“ (1996 г.). Женският образ в картината „Нишки от миналото” също идва от детския спомен, когато майка ми тъчеше на стан зимно време. За мен в творчеството е много важна символиката. И мога да кажа, че образите, които създавам, са близки до реализма.

Една от известните картини „Първата бразда – на нова земя под ново небе“ е визитна картичка в творчеството Ви. Каква е историята на създаването.

- Картината „Първата бразда“ бе експонирана в много украински и чуждестранни изложби, сега е в частната колекция на Министерството на външните работи на България. В нея представям художествено въплъщение на фолклора на бесарабските българи (2015 г.). Идеята за тази картина възниква под влиянието на една коледна песен, записана в Тараклия (Молдова) от д.ф.н., професор във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ Анчо Колоянов. Част от текста на песента е:

Край черно море зелено драво
и на него птица пее, 
орат с четери вола
сребром роги злато устни.

Ги води святи Петар,
ги гони святи Георги, 
а за ралото самси Господ. 

А на преж врави Божа майка, 
ем врави и казва: 
Ойде жито по чифчии
черно грозде по лозаре, 
бяло мляко по овчаре! 
Тебе пеем, Божа майка, 
Тебе пеем Бога славим!

Тежкият труд на първите преселници да обработват степта на Буджака, който дотогава познава само скотовъдството на ногайските татари, ги подтикна да се обърнат за помощ към най-почитаните християнски светци: Божията майка, св. Петър и св. Георги. За първи път срещам в народна песен самият Бог да оре. Това много ме впечатли и го изобразих на платното. В народните представи на първите български колонисти в Бесарабия, вярващи в по-добрия живот на новата земя, се моделира една свещена мисия, която те изпълняват, живеейки с молитва в душата и вяра в сърцето. За рамката на тази картина използвах елементи от народното творчество. Рамката е автентичен елемент от стана (ватали). Фонът възпроизвежда автентичен вариант на килима като продукт на българското народно тъкане. Така художествената концепция на картината „Първата бразда” възпроизвежда определен синтез на моя замисъл, фолклора и декоративно-приложното изкуство. 

Какво е за Вас България?

- В края на 90-те години на миналия век за пръв път посетих своята прародина. Изпитах огромно вълнение. Специализирах стенопис във Великотърноския университет „Св. св. Кирил и Методий". През онези години открих първата си самостоятелна изложба в Добрич, след това - в Кюстендил. Посетил съм Габрово, Смолян, Малко Търново. Невероятна е българската природа, историята, хората. На този въпрос мога само да отговоря следното: - Тялото ми е в Бесарабия, а духът - в България! 

Кои художници са повлияли за оформянето на стила Ви като художник?

- Първоначално бях под влиянието на руския академизъм, но постепенно се освободих от него. Започнах да търся нови форми и мисля, че открих своя стил. Привлича ме линията, иконописната деформация, символите, близки до реализма. Затруднявам се да кажа за влиянието на определени художници. Виждал съм репродукции на Иван Милев. Той е много интересен художник и има добри работи. При посещението си в Кюстендил се запознах с творчеството на Майстора. Бях в ателието, на гроба му... Изключителен творец, голям майстор...

Върху какво работите сега? 

- Продължавам да работя върху българската тематика. През последните години имам създадени платна и на украинска тема. Имам и за войната. От началото на войната през февруари 2022 г. нарисувах картината „Воини на светлината“. Имам още една на тази тема, но е рисувана преди войната, казва се „Цивилизационен разрив“. Като творец не мога да остана равнодушен и да стоя встрани. Затова трябва да покажа това на картина.

/ИКВ/

В допълнение

Избиране на снимки

Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.

Изтегляне на снимки

Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите

news.modal.header

news.modal.text

Към 14:39 на 29.11.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация