site.btaПианистката Мария Принц: Аз съм човек на сцената

Пианистката Мария Принц: Аз съм човек на сцената
Пианистката Мария Принц: Аз съм човек на сцената
Снимка: Мария Принц, Sanus Et Salvus

Мария Принц е пианитска със световна слава, а с концертите си обикаля цял свят. Тя е дъщеря на големия български диригент Константин Илиев. От десетилетия живее във Виена, пише сайтът за здраве и култура на българите в Австрия Sanus Et Salvus.

Интервюто си с нея предоставиха за БТА Светлана Желева и Десислав Паяков: 

Г-жо Принц, как музиката промени/ осмисли живота Ви?

- Още от самото начало – да, дори още преди раждането ми – животът ми беше белязан от класическата музика. Благодарение на професията на баща ми, диригента и композитор Константин Илиев, музиката беше неотменна част от битието в нашия дом. Живот без музика никога не е съществувал за нас. Желанието ми да стана музикантка се формира много рано и беше напълно ясно за мен.

Важно е да подчертая, че баща ми никога не се е опитвал да ми повлияе в това отношение – напротив: той постоянно поставяше под въпрос решението ми, за да се увери, че желанието ми да стана музикантка идва от дълбоко вътрешно убеждение.

Какви са уроците - житейски и музикални – на които Ви научи баща Ви - големият български композитор и диригент Константин Илиев? Тежеше ли Ви „сянката“ на баща Ви? Знаете, децата на големи, успели личности имат проблеми със себе си, с намирането на път в живота именно заради това, че волно или неволно ги сравняват непрекъснато със своя успял родител. Или това е „клише“?

- Баща ми беше за мен ярък пример за пълна отдаденост, честност и чувство за отговорност към изкуството – както и за гражданска смелост в едно време, когато много от неговите колеги правеха компромиси със съвестта си в името на кариерата. По време на комунизма беше изключително трудно да оцелееш както човешки, така и артистично, без да си член на партията. Баща ми никога не направи този компромис – и именно затова през целия си живот беше обект на атаки и клевети.

Отношенията ми с родителите ми винаги са били безоблачни. Никога не съм била от онези младежи, които искат да се еманципират или дистанцират от семейството си. В същото време ми беше напълно ясно: ако бях останала в България, неизбежно щях да се сблъскам с многобройните врагове и завистници на баща ми – хора, които със сигурност биха използвали мен, за да го наранят още по-дълбоко.

Затова решението да напусна България на 18-годишна възраст и да започна обучението си – а по-късно и музикалната си кариера – върху една чиста, незаписана страница, беше единственото правилно.

Баща Ви е живял и творил във време, когато музиката бе наистина високо изкуство и се разбираше от малко хора. Бихте ли споделила с нас някои негови спомени, наблюдения и интересни случки? 

- Тук бих искала да Ви възразя: тогава музиката и музикалните институции в България се радваха на висок престиж. Имаше много по-широк кръг от истински ценители, които наистина разбираха класическата музика. Критериите бяха по-високи и се основаваха на реалното преживяване в концертната зала – не на повърхностни мнения от социалните мрежи или медиите. 

Баща ми беше ревностен защитник на съвременната музика на авангарда и изпълняваше в България редица произведения, които бяха много пред времето си. Правеше това на толкова високо художествено ниво и с такава убедителност, че дори тази „неразбираема“ музика предизвикваше възторг и бурни аплодисменти.

Воден от високи морални принципи, той никога не използва влиянието си за лична облага. Напротив – винаги поставяше благото на своя оркестър, Софийската филхармония, на първо място. Неуморно се бореше за по-добри инструменти, по-високи заплати и по-добри условия за работа на музикантите си.

Саможертвата му стигна дотам, че два пъти доброволно се оттегли от поста си, когато почувства, че атаките от неговите противници могат да навредят на оркестъра. И в двата случая след време го помолиха да се върне – когато стана ясно, че качеството на концертите, особено на гастролите в чужбина, не може да се поддържа на обичайното високо ниво без него.

Къде на сцената се чувствате най-добре: като пианистка или като преподавател? Имате ли и Вие тези наблюдения както други, които отбелязват, че младото поколение имат проблеми с фината моторика на пръстите - например не могат да плетат и трябва да бъдат стимулирани, включително чрез свирене на някакъв инструмент?

- Да стоиш на сцената и да преподаваш – това са два напълно различни аспекта от живота на един музикант. 

Аз съм човек на сцената – да свиря концерти и да общувам с публиката е без съмнение това, което ме прави най-щастлива. 

Преподаването, от друга страна, е изискваща, отговорна и понякога фрустрираща дейност. Въпреки това тя е от голямо значение и може да бъде изключително удовлетворяваща – особено когато виждаш, че си успял да предадеш опита си на талантливи млади хора.

Младото поколение, което днес се занимава професионално с музика, е технически изключително надарено. Не мисля, че има липса на моторика. Това, което понякога липсва, е търпението – готовността напълно да се отдадеш на това, което правиш, както и нужната издръжливост и дисциплина.

Над какво работите в момента? Какви са ангажиментите Ви за втората половина на 2025 година/ 2026 година?

- Току-що изнесох концерт със соло флейтиста на Виенската филхармония Карл-Хайнц Шютц както и песенен рецитал с изключителната Красимира Стоянова. И въпреки че всъщност е време за лятна почивка, вече отново репетирам и подготвям концерт за фестивала Klassik im Burghof в Клагенфурт – заедно със звездата на Виенската Щатсопера Клеменс Унтеррайнер. Програмата предлага една разнообразна вечер с клавирни сола и арии от опера, оперета и мюзикъл.

През декември 2025 г. предстои издаване на нов диск от лейбъла Naxos, който записах през септември миналата година заедно с мецосопраното Маргарита Грицкова. Предстоят и още няколко вълнуващи проекта, които са в процес на финализиране.

Какво е за Вас Австрия като житейски и музикален подиум?

- Прекарала съм по-голямата част от живота си в Австрия – и именно тук, и само тук, се чувствам истински у дома. 

Често казвам: ако ми дадат глобус и ме попитат къде бих искала да живея, и до днес бих посочила тази страна.  За един музикант място, в което музиката и културата са дълбоко вплетени в обществения живот, остава истинска сбъдната мечта.

Цялото интервю прочетете тук.

/ИКВ/

Потвърждение

Моля потвърдете купуването на избраната новина

Към 07:36 на 09.07.2025 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация