site.btaПроф. Петър Стоянович пред сайта за култура на българите в Австрия: И до днес нямам по-близко духовно място от Виена

Петър Стоянович е роден през 1967 г. в София. Завършва Немската езикова гимназия в София. Следва „Германистика" в СУ „Климент Охридски" (1988 - 1989), завършва „Обща история" и „История на Източна и Югоизточна Европа“ във Виенския университет (1989 – 1995). Паралелно посещава семинари и лекции по германистика, теология и театрознание. Има научна степен „магистър по философия" на Виенския университет (1995). Защитава с отличие докторска степен - „доктор по философия" на Виенския университет (1998).

Той е историк, преподавател в няколко университета, политик, журналист, писател, бил е и министър на културата. Автор е на книгите: "Царска България (1879-1946)", "Известният непознат", "Завоят на изток", " Несвършващо време - Спомени", " Кухнята на баба и на проклетото ѝ внуче", "Фердинандеум", "България от първо лице: Мари Айхорн в София 1924 - 1925 г.", " Пътят към София - Произход, образование и мотивация на принц Фердинанд Сакс-Кобургски и Готски за мисията в България". Петър Стоянович бе председател на Инициативния комитет за връщането на тленните останки на цар Фердинанд в България. В БКИ „Дом Витгенщайн през м.г. проф. Петър Стоянович представи мемоарната си книга „Несвършващо време. Спомени“.

Ето какво разказа проф. Стоянович за сайта за здраве и култура на българите в Австрия “Sanus et Salvus“:

Проф. Стоянович, разкажете ни какво събуди интереса на ORF& Erbe Österreich за филма за Фердинанд: „Непогребаният цар“? Има ли интерес към филма и от други европейски телевизионни канали?

Нашият продуцент предварително беше уговорил изработването на отделно по-късо австрийско копие на филма за излъчване по ORF. При подготовката интерес проявиха и баварците, но ние настоявахме да работим върху истински документален филм, а не дълъг репортаж, каквото искаха те.

Вие сте завършил във Виена, докторант сте на Виенския университет, гледате ли по по-различен начин на австрийската столица, напр. през призмата на българския елемент в нея, през призмата на Фердинанд...

Виена беше нещо като мой втори роден град още преди да дойда да следвам там в самия край на 1989 г. Интересите ми към централноевропейската история и литература трайно и от млада възраст ми бяха хвърлили пъпа там. Разбира се, на място винаги е различно, най-малкото защото „не всичко, което блести, е злато“. Но и до днес нямам по-близко духовно място.

Питате ме за българския елемент. В края на 1989 г. такъв в университета практически нямаше, в хуманитаристиката на Ринга бях единствен и това положение продължи дълго. Няма нищо общо с днешно време, когато (предполагам?) нашенци са под път и над път във Виена. Е, понякога количеството е за сметка на качеството, но какво да се прави. Толкова сме глобализирани, че няма време за фундаментално знание. За мнозина българи днес Виена вероятно е просто междинна станция по пътя за някъде, аз си я нося твърде аналогово в сърцето, като в романите на Йозеф Рот.

Кои са Вашите места тук?

Чухте какво Ви отговорих току-що и вероятно ще разберете логиката на любимите ми места във Виена. Гробницата на капуцините, Хофбург (особено Michaelertor) и една разходка през градината до Хофбургтеатер; много обичам Белведере и винаги като съм там удрям по един тегел през парка, отгоре до долу; старите барокови черкви в центъра; Нашмаркт, разбира се, макар да е станал прекалено фешън и туристически вече. Липсват ми постепенно изчезващите знаци на по-затвореното виенско туземство – кварталните кръчми, чистачките по входовете с парцалите и кофите, старото виенско общество – ония вечно мрънкащи и интересни типове.

Бихте ли ни разказали малко повече за Фердинанд и Виена, а също и за Фердинанд и замъка Свети Антон в Словакия?

Централна Европа е пряко свързана с фамилията и личността на нашия цар Фердинанд. През последните десетина години се занимавах изключително с тази връзка, плод на която са няколко книги, които за мое учудване имаха голям успех. Макар да е много „френски“ покрай майка си Клементина (дъщеря на крал Луи Филип), Фердинанд в делничен смисъл е най-вече централноевропеец по един прекрасен и невъзможен днес начин – от Бавария до Украйна. Връзката му с двете части на Монархията е до живот, даже можем да кажем, че поради именията престоят му в бивша Унгария (включваща и Словакия) е бил по-дълъг. Затова и основното му жилище там – замъкът Антол или Святи Антон (по унгарски или словашки), е крайъгълен камък на живота му. Препоръчвам на всички наши читатели да направят някой ден една обиколка с колата из Словакия, заслужава си.

А днешна Република Австрия има ли специално отношение към България заради австрийското минало на Фердинанд?

Уви, и Берлин, и Виена, и Будапеща, са вдигнали ръце от мисията си за културно и политическо привличане и подпомагане на Изтока и Балканите – това, което беше държавната доктрина на поколения тамошни политици. „Защо изоставихте в Югоизточна Европа и по поречието на Дунава толкова поколения, езиково и културно възпитани в близост до Германия и Австрия!?“, съм питал мнозина дипломати, но единственото, което съм прочел в очите им, е ужаса от подобен въпрос. Явно отсам и оттатък Карпатите отдавна мислим по друг начин.

Върху какво работите в момента? Атрактивна ли е все още Виена и Австрия за Вас като историк и с какво?

Току що с моя колега и приятел Ивайло Шалафов издадохме „Царска България“, паралелно работя върху още две книги. Едната, за Съединението от 1885 г., ще излезе през май. Другата я чакам да излезе в Германия до края на годината. Виена остава със сигурност интерес номер едно по много причини.

Цялото интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков с проф. Стоянович вижте тук.