site.btaХирургът Боряна Гайдева от Австрия: Да науча немски не беше чак толкова трудно, колкото да приемат детето ми в детска градина в София

Д-р Боряна Гайдева е български хирург, която работи в болницата в Цветл, Австрия. Повече за личния и професионалния си път тя разказа пред сайта за здраве и култура Sanus et Salvus. 

Д-р Гайдева, Вие как избрахте Австрия? А защо станахте лекар? 

- Как избрах Австрия? Винаги съм искала някакси да живея в планината… Алпите са били моя мечта от много преди да стана лекар въобще.

А как реших да стана лекар, мога да го нарека наследствена обремененост. Още от дете мечтая да съм лекар, и то хирург - като баща ми, с това бяха свързани и детските ми игри. По времето, когато завършвах гимназиалното си образование и трябваше да кандидатствам медицина, България беше определила, че лекари не са необходими и държавният прием за медицина в Медицински университет - София беше 30 мъже и 30 жени.

Още тогава ми се казваше: „Е, пробвай се, а пък като не стане ще запишеш нещо друго“. За мене нищо друго не беше опция и аз, успявайки да вляза медицина, доказах на себе си и на всички останали, че с много мерак и упорство всичко се постига. Това стана един вид мото в моя живот.

Изкарах прекрасни 6 години в Медицинския университет - София, където от амбицирана ученичка се превърнах в лекар. Още като студент посещавах така наречения кръжок по хирургия, и влизах за елементарни асистенции в операционната зала. Завърших медицина през 2004 година. Следващата стъпка, която с нетърпение очаквах, е да започна моята специализация по хирургия. И тук отново държавната стратегия за квалифициране на бъдещите си кадри, се изказа - в следващите 4 години няма да пускаме изпит за зачисляване за специализации, нови хирурзи не ни трябват.

Аз не се отказах от хирургията и започнах да работя като доброволец в Пирогов, т.е бях на пълно работно време с дневни и нощни дежурства, без заплата, без осигуровки и без трудов стаж, само и само да имам възможността да се науча да оперирам. И за да мога да финансирам това ми „хоби“, работех в една фармацевтична фирма като медицински представител, нещо което определено не ми носеше удовлетворение, защото просто не можех да съм търговец.

Очаквано, не след дълго дойде моментът да напусна. Като съобщих това на шефа ми от фармацевтичната фирма, че искам да съм лекар и започвам работа на договор в Бърза помощ, той ме попита на каква заплата се премествам. Като му отговорих, той ме прегърна, а очите му се насълзиха. Заплатата в Бърза помощ беше повече от 4 пъти по-ниска от заплатата във фирмата. Спешната медицина и до мен днешен ми носи тръпка и удовлетворение.

Така минаха две години в редуване на дежурства в Пирогов и в Бърза помощ, когато през 2006 година беше пуснат конкурс за зачисляване на докторант към катедрата по хирургия в Александровска болница. Какъв късмет само, откога чакам тази възможност, и да се случи точно в този момент, когато съм бременна с първото ми дете. Въпреки това се подготвих сериозно и се явих на изпит. На писмената част изкарах най-висок успех от всички кандидати, на следващия ден бях поканена на устен изпит.

Като влязох в залата с големия корем професорът просто не можа да си скрие изненадата. Няма да забравя репликата „На мене хора за дежурства ми трябват, не бременни жени“. Тогава, за да спечеля мястото, се наложи да ѝ обещая, че след не повече от 6 месеца от раждането започвам работа. Тя се свърза с мен 4 месеца след раждането и постави ултиматум: „Или от другата седмица започваш работа, или ще пусна нов конкурс за мястото ти“. Трудно решение, а?

Събра се семейният съвет: два чифта баби и дядовци, както и клетия баща на новороденото и решихме, че аз ще започна моята мечтана работа като хирург, а те всички взаимно ще ми помагат да отгледаме детето до поне една година и после го пускаме на ясла и готово. Така започнах работа като докторант и съответно официално моята специализация по хирургия.

Какъв е Вашият път в медицината?

- Две години по-късно продължих и завърших специализацията си по хирургия в Клиниката по лапароскопска хирургия на Военномедицинска академия-София, където имах възможността да се запозная и придобия умения в една доста по-модерна хирургия - лапароскопската, както и да се усъвършенствам в отворената хирургия и в спешната хирургия. Там се зароди и интереса ми към високите технологии в хирургията.

Междувременно се появи и моята втора дъщеря. Вече към нелеката задача да се развивам и доказвам като хирург дойде и големият ангажимент и отговорност към децата ми. Животът на работеща жена хирург, която е и майка на две малки деца в град като София, където няма места за детски ясли, детски градини и училища, се оказа изключително предизвикателен дори и за човек като мен, който обича адреналина. Тук започна да се заражда идеята за емиграция. След известно проучване прецених, че в Германия условията за работа като хирург и за отглеждане на деца ми допадат най-много.

Речено-сторено, ще се учи немски. И понеже с втората ми дъщеря се възползвах от една година майчинство, през тази година записах интензивни курсове по немски. Да научиш немски на тая възраст за една година беше супер трудно за мен и ми костваше много инат, за да не се откажа, но пък не беше чак толкова трудно, колкото да приемат детето ми в детска градина в София.

А защо избрахте Цветл, или той Ви избра Вас?

- В момента, в който взех изпита за специалност, веднага пуснах автобиографията си в няколко платформи за рекруитмънт на лекари. Една австрийска фирма осъществи контакт с мен и ми предложи няколко варианта за работа в Австрия. Едното беше във  Форарлберг. Още като видях, че се намира в сърцето на Алпите се влюбих в това място. Аз съм страстен любител на сноуборда, както и на катеренето през лятото, така че за мен Блуденц изглеждаше като рая на земята. Успях да убедя съпруга ми и децата колко ще сме щастливи там и предприех една седмица така наречената хоспитация в болницата в Блуденц.

Да отида да видя къде ще помъкна цялото семейство и що за хирургия ще се работи там. Блуденц се оказа едно градче, което е като от приказките, цветно, чисто, с красива църква и обградено от величествени зъбери, през пролетта все още покрити със сняг. Въобще за човек израснал сред софийския бетон, всичко това ми беше като сън. И точно както в приказките, когато всичко е прекалено хубаво, все ще се намери нещо да развали хубавото. Така и се случи, оказа се че Блуденц е приказен, но аз не разбирам какво говорят хората. Ужас, толкова учене на тоя език, толкова изпити и идвам на място и не разбирам и дума от това, което говорят. Явно ще трябва да си се прибирам в София и продължавам да уча.

Казах на посредника от фирмата, че нищо няма да стане и засега не търся вече работа в Австрия и се прибрах в София. Всъщност въпросният посредник изигра най-важната роля да ме убеди да не се отказвам, убеди ме, че и той трудно ги разбира какво говорят, че диалектът е тежък, но не навсякъде е така и ми прати няколко други предложения за работа. Сред тях беше и Цветл. В Цветл срещнах един от най-добрите хирурзи в кариерата ми – проф. Майерхофер. След като имах възможността да присъствам на една негова операция по повод рак на панкреаса, реших че искам непременно да бъда част от неговия екип. Така и стана и до ден днешен съм в Цветл, който междувременно се превърна и в мой дом.

Виждате ли връзка между медицина и изкуствата, например клишето е, че лекарите са добри цигулари…

- Да, разбира се, виждам ежедневно връзка между медицината и изкуството. Древните лекари всъщност са наричали нашата професия изкуство. Казват също така, че хирургията е едновременно занаят, наука и изкуство. Занаят е, защото се работи с ръцете и изисква сръчност, както и майстор от който добре да научиш занаята. Наука е, защото е система от знания, които са достоверни и могат да бъдат експериментално проверими въз основа на научния метод. Изкуство е, защото всяка една операция, въпреки че се извършва по точно определен алгоритъм, едновременно изисква творчески подход и е сама по-себе си уникална, така както уникално е всяко човешко същество, точно тук хирургът е в ролята си на творец.

Аз самата мога да се определя като ценител на изобразителното изкуство, обичам картините, обичам галериите, а обичам и аз самата да рисувам.

Цялото интервю може да прочетете тук.