site.btaДоцент Елена Крейчова: Всяка дума може да бъде преведена, не винаги - нейните нюанси

Елена Крейчова е доцент в Катедра по славистика към Философския факултет на Масариковия университет в Бърно, Чехия. Вече почти 30 години нейното „у дома“ е едновременно и в България, и в Чехия, а животът ѝ тече динамично между случващото се и в двете държави. Завършва „Славянска филология“ в Софийски университет „Свети Климент Охридски“ и през 1996 г. заминава за Бърно, за да направи специализация. Освен да надгради образованието си, Елена Крейчова оставя и сърцето си в Южноморавския край, запознавайки се със съпруга си – Павел, с когото имат две пораснали дъщери.

В интервю за рубриката „БГ Свят“ на БТА, по повод Международния ден на майчиния език, Елена Крейчова разказва повече за предизвикателствата на превода, интереса на чешките студенти към България и за това как се създава малък хор от „възторжени аматьори“, изпълняващ български фолклор.

Живеете от почти 30 години в Чехия, как успявате да съхраните „българското“ и да го предадете на дъщерите Ви?

Моята професия позволява да бъда потопена, макар и отдалеч, в българската действителност, но осъзнавам, че не при всеки българин по света е така. По отношение на усвояването на езика от дъщерите ми – бих казала, че нещата се случиха от само себе си. Още от самото раждане на децата, аз им говорих на моя майчин език – български, защото това беше най-естественото за мен. Често прекарвахме и време в България, където те имаха възможност да общуват, както със своите дядо и баба, така и с деца на тяхната възраст. Извън езика, се постарах България да присъства, но да не се натрапва във всекидневието им. У дома често готвя българска кухня, всъщност – така и не се научих да готвя добре чешка. Също така обичам да чета на глас и много пъти се случва да прочета нещо на български, което ме е заинтригувало или провокирало. Следя и усилено всичко, което  се случва в България – както от личен, така и от професионален интерес. И често коментирам. Всъщност – коментираме. Така дъщерите ми, вкъщи, биват непрекъснато въвличани в българската действителност.

Успели сте да поддържате и български, и чешки език в семейната динамика. Какъв е ключът към това да се говори на два или повече езика в едно семейство?

Поддържането на два (и повече) езика е съзнателна дейност, която изисква постоянство, не може да я осъществяваме само тогава, когато сме на гости при баба и дядо в България. Според мен, една от ключовите предпоставки е цялото семейство да иска да поддържа двата езика, да ги смята за ценност. Важно е и в семейството да няма някой изолиран, който не разбира за какво си говорят останалите членове на семейството. И разбира се, да се общува на съответните езици във всякакви ситуации. Да се чете, да се говори, да не „бягаме“ от единия към другия език, когато изпитаме първата лингвистична трудност.

Вие сте академичен преподавател. Какво в работата със студентите Ви носи най-голямо удоволствие?

Всичко, наистина – всичко. Удоволствие е общуването ми с тях във всеки един момент. Не винаги е лесно, но винаги е обогатяващо, защото техният свят и нашият, на техните преподаватели, има не особено много допирни точки.

Проявяват ли чешките студенти интерес към България, българския език, фолклор и празничност?

Да, за моя радост, студентите ми проявяват интерес към всичко, свързано с България. Много често започвам лекциите по български с това: „Ако тази седмица сте в България, ще видите, че хората празнуват този и този празник, по медиите ще се говори за тази традиция, имен ден празнуват хора с тези имена и т.н.“. За тях всичко това е вълнуващо и винаги искат да научат още нещо по темата.

С част от студентите Ви, извънаудиторно, сте сформирали малка група, изпълняваща български фолклор. Ще ни разкажете ли повече за това?

Още като дете бях част от училищен хор. По-късно запазих любовта към музиката и в частност българските народни песни, но всекидневието ми пое в много различна посока. В моите курсове се запознах със студентки, пели в различни хорове и в момента участващи в Академичния хор на Масариковия университет в Бърно. Като на шега решихме да изпеем някоя българска народна песен за коледното парти на студентите от нашата специалност. Разучихме я, изпяхме я и така започна всичко. В момента пеем на няколко гласа, но не сме професионалисти, а само възторжени аматьори.

Според Вас, има ли дума на български език, която е (почти) невъзможно да преведем на всеки друг език?

Не, всички думи могат да бъдат преведени по някакъв начин. Това, което може да се изгуби при превода, е някаква специфика, допълнително значение, регионална характеристика на думата. Думата може да бъде преведена, не винаги – нейните нюанси.

Някога чувствали ли сте се „изгубена в превода“?

Да, и смятам, че всеки преводач на моменти се е чувствал така. Справянето с тези моменти ни прави по-големи професионалисти.

Какви са предизвикателствата на превода?

Това е един вечен въпрос, който хората си задават от незапомнени времена. Защото преводът съществува още от люлката на човешката цивилизация. Как да постигнем адекватност и еквивалентност във всеки превод, при това на всички езикови равнища – може би това е едно от предизвикателствата, за които говорят специалистите, а читателите интуитивно търсят. Предизвикателно е да не се изгубим в многословие без предаване на смисъл, да „усетим“ автора, да влезем под неговата кожа. Преводачът е и медиатор между автора и читателя.

Ако трябва да представите България пред чехите, използвайки само пет думи, кои биха били те?

Не мога са побера България само в пет думи. Думи като красота, приятелство, гостоприемство, доброжелателност се отнасят и за много други страни и народи. Но петте думи, които свързват с България моите студенти от миналия семестър, най-вероятно са: Рила, Пловдив, Мистерията на българските гласове, Яворов, „Времеубежище“. Следващият семестър ще има още най-малко пет такива думи. И по този начин аз им представям моята България.