site.btaВ спомените на културния деятел Иван Боримечков хорото в Тараклия не е просто танц, а място, време, среща, младост, обичай и цял един свят

На Международния ден на танца – 29 април, споменът за някогашното хоро в Тараклия, Молдова, връща към време, когато танцът е бил не сцена или празнична програма, а естествена част от живота, срещите и традициите на бесарабските българи. Именно към този свят отвеждат разказите на културния деятел и един от основателите на театъра на бесарабските българи в Тараклия „Смешен петък“, както и почетен гражданин на града, Иван Боримечков, представени в интервю за БТА, съхранили паметта за хорото като място на общност, обичаи и човешки съдби.

В спомените на Боримечков хорото в Тараклия не е просто танц. То е място, време, среща, младост, обичай и цял един свят, в който селото се събира, гледа се, разпознава се и живее заедно. Имало е вечерни хора и големи хора, разказва той.

Вечерното хоро било по улиците, по махалите, „на кишето“, както казвали. Там момите се събирали вечер, пеели песни и играели. Музика невинаги имало - самите песни водели играта. Това било време, в което младите излизали да се видят, да се покажат, да се срещнат. А възрастните стояли отстрани, гледали, усмихвали се и тихо обсъждали кой кого ще изведе на хорото, кой на кого подхожда, кой може да стане жених.

Голямото хоро било друго. То се правело само на големи празници. Не било често, но затова пък се помнело. Именно на такова голямо хоро, разказвала майката на Иван Боримечков, тя се запознала с бъдещия му баща. За него това не е просто семейна история, а доказателство, че хорото е било и място на съдби.

Особено вълнуващ бил моментът, когато момата трябвало да бъде изведена на хорото. Ергените се събирали, избирали, събирали смелост. Момата се засрамвала, зачервявала се, а наоколо майки, жени и съседи наблюдавали. Младите танцували, възрастните гледали и се радвали. В това имало и игра, и свян, и обществен ред.

На голямото хоро момите не плащали. Плащали ергените - по пет копейки, символична сума. Парите се събирали за музикантите. Ходели с подноси и всеки трябвало да даде своята част. А който няколко недели не плащал, рискувал да бъде посрамен пред всички. Музикантите знаели как да го направят - доближавали се до него и му свирели специален марш, нещо като „махай се оттук“. Хората гледали, смехът се разнасял, а неплатилият трябвало да се отдръпне. Така хорото имало и свои неписани закони.

Местата на хорото също се помнят. Някога то било в горния край на селото и при чешмата, там, където свършвало село. После, с разрастването на Тараклия, местата се променяли. Боримечков споменава района около Дома на книгата, църквата, улицата „Карл Маркс“, празния триъгълник, където започнали да се събират младежите. Пространството се променяло, но нуждата от хоро оставала.

Музикантите били важна част от този свят. Свирело се на свирки, кларнет, кеменче, акордеон, даул. Боримечков си спомня за местни музиканти, които се учели сами, слушали мелодии и ги запомняли без записи, без ноти, без касетофон. Той говори с възхищение за тази памет - човек да чуе песен някъде на събор или другаде и да я донесе обратно в селото. Така мелодиите пътували от ухо на ухо, от празник на празник, от човек на човек.

Войната, гладът и съветският период променили много неща. Хората престанали да се събират както преди. „Войната спира всичко“, казва Боримечков. После дошъл гладът - време, в което на никого не му било до хоро. Но според него някъде към 50-те години хората отново започнали да се събират, да си спомнят, да търсят музика и празник. Постепенно хорото се преместило към клубовете и културните пространства.

По-късно, когато бил създаден театърът, възникнала идея да се върне духът на старото хоро. Започнали да събират малки разкази, сцени, спомени. Правели улични концерти, театрални миниатюри, хумористични случки с „кумшийки“, а след тях започвало хорото. Не било пълно възстановяване на стария обичай, но било опит да се съживи паметта за него.

Боримечков си спомня и как обявявали по местното радио, че ще има голямо хоро, как търсели музиканти, как уговаряли кой ще свири, как понякога гостите от България попадали на тези хора и се включвали в играта. В тези спомени има много движение - хора, каруци, музиканти, обявления, репетиции, разговори, търсене на пари, на агне, на вино, на сирене, на всичко необходимо, за да стане празникът истински.

От хорото се раждали и други празненства - Ден на овчаря, Гергьовден, Ден на славянската писменост. Всичко се правело с малко средства, но с много желание. Носели сирене, пекли агнета, канели музиканти, събирали хората. В центъра стояла не показността, а общността - желанието селото да се види, да се чуе, да се събере.

В разказа на Иван Боримечков хорото е жив организъм. То има свои места, свои правила, свои музиканти, свои шеги, свои наказания, свои любовни истории и свои герои. То е било сцена, на която младите са се показвали, възрастните са предавали паметта, а селото е усещало, че е едно цяло.

И може би най-точно всичко се събира в неговото признание: „Виж, колко сме имали ентусиазъм“. Защото хорото в Тараклия, според тези спомени, е оцеляло не само чрез музиката и танца, а чрез ентусиазма на хората, които са искали традицията да не изчезне.