site.btaРежисьорът Елена Панайотова пред БТА: Обичайки и сътворявайки, можем да се преборим с илюзията, че сме вечни
Съпричастността започва да изчезва от нашите взаимоотношения, дори темата за това дали да помогнеш на някой, когато умира, или да подадеш ръка, започва да става нещо политически некоректно и нарушаване на човешките права. Живеем във време, в което дори прегръдката се смята за сексуален акт. Всичко това Ханох Левин го е усетил още преди половин век, казва пред БТА режисьорът Елена Панайотова. Нейна е постановката на „Всеки иска да живее", най-новото заглавие в афиша на Сатиричния театър.
На заможен граф, на средна възраст и в перфектно здраве, е даден шанс да отложи смъртта си, ако намери някой да умре вместо него. Обзет от неистово желание да се спаси, той с удивление открива, че всеки, независимо от своето социално и житейско положение, иска да живее. „Той е човек, който не може да види отвъд видимите неща, в тотален страх е от смъртта или който и да е край. Защото смъртта е някакъв вид край – страх от трансформация, което може да е послание, че трансформацията не е нещо страшно и не е край. Тя е просто е прехармонизиране на личността“, коментира Елена Панайотова.
По думите й най-голямата човешка илюзия е, че сме вечни: „Ние сме вечни, но не в това тяло. Най-големият позитив на човека е неговото творчество и способността му да обича. Само така би могъл да променим реалността и да се пребори с илюзиите“.
Елена Панайотова се завръща в Сатирата след пауза от над 15 години. Като млад режисьор прави пиесата „Опасни желания“ (2008) с Нона Йотова и Стефка Янорова. „Изключително приятна среща имам със сегашния актьорски екип. Невероятна посветеност и креативност, и готовност, и отвореност за импровизации, създаване на нов театрален език. Изключително интересни и изключително различни“, казва тя. Подчертава, че в представлението има много епизодични роли, които се изпълняват от звездите в трупата. „Аз съм много благодарна за това, защото, независимо от размера на ролята, те работят с голямо любопитство и респект към процеса, което е взаимновдъхновяващо“, казва Елена Панайотова.
„Всеки иска да живее" е спектакъл с минималистичен декор. „Костюмът е този, който създава пространството. Има много интересна еклектика, това е мултижанрова и мултипластова пиеса. Костюмите се „разхождат“ от съвремието до барока и рококо, което е една много интересна комбинация“, разказва режисьорът.
Участват Николай Върбанов, Илияна Колева, Деляна Хаджиянкова, Ивайло Калоянчев, Божидар Мицев, Деница Даринова/Стефания Кочева, Явор Борисов, Пламен Великов, Николай Байрактаров, Живко Сираков, Сотир Мелев, Никол Атанасова, Симеон Георгиев, Асен Мутафчиев, Кирил Бояджиев и студенти от театралния колеж „Любен Гройс“. В бенда са Живко Сираков, Пламен Великов и Данаил Николов, а вокалисти са Деница Даринова и Явор Борисов. Сценографията е на Юлиян Табаков, хореография – Росен Михайлов, музика – Христо Намлиев. Помощник-режисьори са Цветелина Симеонова и Емилия Крайчева, драматург е Михаил Тазев.
Режисьорът Елена Панайотова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за модерния глас на сцената и пророчеството на текста, за „ароматите“ в прочита на Левин, за антитрагедията и комедията, и наистина ли всеки иска да живее. И още: Фантазия или реалност е това, което се случва на сцената? Какво представлява човек през случващото се в тази пиеса? Коя е най-голяма човешка илюзия, една ли е тя?
Защо Ханох Левин е наричан „модерният глас на сцената, който всеки има нужда да чуе“?
- Ханох Левин е един от световноизвестните драматурзи, от полско-израелски произход. Той е много сатиричен и се осмелява да критикува политически режими, да докосва теми, в които стига до крайна сатира. Пиесата „Всеки иска да живее“ е написана преди 40 години, но продължава да звучи интересно и съвременно, благодарение на тази крайна сатиричност и дисекция на обществото, което той винаги успява да прави чрез пиесите си – и то безмилостно, с много ироничен и безжалостен език.
Левин е сравняван с Пинтър и Бекет? Има ли аромат на Пинтър и Бекет във Вашия прочит?
- Има доста аромати в моя прочит. Има и Пинтер, и Брехт, има различни подходи. Това е много интересен текст, защото има едно малко отстраняване на героите от ситуацията, има абсурдност.
В нашия случай ситуацията е много проста. Ханох Левин си играе с един мит – най-старата древногръцка пиеса, „Алкестида“ на Еврипид, която третира мита за млада жена, решила да се пожертва за своя съпруг и да умре вместо него. И това е трагедия. Взимайки този мотив, Левин го преобръща и работи точно обратното на античната трагедия, прави антитрагедия – комедия, която е изключително интересна. В цялото нещо има магически реализъм. На нашия герой се явява ангелът на смъртта и му казва, че той има три дни, за да намери заместник, или ще умре. С тази магическа ситуация се развързват всякакви възможности, които са абсурдни, както бихме казали при Пинтер или Бекет, в които героят трябва да извърви своя път и да видим дали ще намери някой, който да умре вместо него. Този магически реализъм всъщност позволява различни трактовки.
Ние дори сме, може би, по-близо до мюзикъла – имаме жива музика, имаме танци, имаме абсурдизъм. Всичко е много различно. Мултижанров спектакъл, който смятам, че отговаря много на времето ни, сега.
Антитрагедия и комедия едно и също ли е?
- Не. Затова казвам антитрагедия, защото съвременният човек е свикнал с комедията, която е нещо съвсем различно. Антитрагедията е друго, в което ние отново се смеем. То е обърнато огледало, което увеличава като лупа нещата, на които ние се смеем – на липсата ни на съпричастност, за безумното ни забравяме, че животът е безкрайно кратък, за вярата в това, че може да отложиш смъртта, присъща на всеки. Става въпрос за много неща, които се уголемяват, и карат публиката да се смее по един малко по-различен начин, което дълбоко в теб оставя въпроси и други пластове.
Надявам се, че когато хората излизат от нашия спектакъл, ще излизат и с въпрос, или замислено, освен с безкрайна радост от комичността на спектакъла.
Доколко е фантазия и доколко реалност това, което се случва на сцената?
- Дали ще търсиш заместник, който да те спаси, което е абсолютно илюзорна надежда, или ще се посветиш на това да се простиш с хората, с които си живял – това са едни много особени теми, в които виждаме различни трактовки...
С какво този текст е пророчески? И не звучи ли малко страшно това словосъчетание – пророчески текст?
- Нарекох го пророчески, защото се занимава с тоталната бездуховност на обществото. Много интересно е, че точно съпричастността е нещото, което започва да изчезва от нашите взаимоотношения и все по-рядко се намира. Изкуственият интелект започва да навлиза... Дори темата за това дали да помогнеш на някой, когато умира, или да подадеш ръка, започва да става нещо, което е политически некоректно и нарушаване на човешките права. Живеем във време, в което дори прегръдката се смята за сексуален акт. Започваме да говорим за начини, по които трябва да гледаме децата, и да се отнасяме един към друг. Започва да се промотира една дистанция между човешките взаимоотношения, а не обратното. Интересно, че Левин го е усетил още преди половин век.
Какво представлява човек през случващото се в тази пиеса?
- Човекът е едно много изплашено същество, което, за съжаление, не знае какво да прави с живота си. Изпитва панически страх, че след това няма нищо и животът е краят на нещо, което той вижда. Тоест, той е един човек, който не може да види отвъд видимите неща, в тотален страх е от смъртта или който и да е край. Защото смъртта е някакъв вид край – страх от трансформация, който може да е послание, че трансформацията не е нещо страшно и не е край. Тя е просто е прехармонизиране на личността.
Коя е най-голяма човешка илюзия, една ли е тя?
- Най-голямата човешка илюзия е, че сме вечни. Ние сме вечни, но не в това тяло. Тоест, смятаме, че този живот ще продължи вечно. И, може би, когато сме на 90, започваме да си вярваме, че ще има край. Тоест, това, което забравяме, е най-голямата илюзия. От друга страна, най-големият позитив на човека е неговото творчество и способността му да обича. Така че, обичайки и сътворявайки света всеки ден, бихме могли да променим нашата реалност и да се преборим с илюзиите. За да започнем да извършваме реални актове в света...
След целия репетиционен процес, Вие лично намерихте ли отговор на въпроса – наистина ли всеки иска да живее?
- Е, разбира се, че всеки иска да живее. Няма човек, който не би искал да живее. Изключвам крайни случаи – на самоубийци или на хора, които попадат в екстремни ситуации. Защото, освен инстинкт, живеенето е безкрайна радост. Духът влиза в една форма, в която аз и ти сега може да си говорим. Иначе, ще си блещукаме като две светлинки и няма да може нищо да си кажем. Така че е много вълнуващо разнообразието на света и животът, който ни е дарен. Смятам, че той е най-големият дар, който имаме...
/ХК/
В допълнение
Избиране на снимки
Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.
Изтегляне на снимки
Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите
news.modal.header
news.modal.text