site.btaАдв. София Разбойникова: България е на пето място по брой на делата под засилено наблюдение от Комитета на министрите

България е на пето място по брой на делата под засилено наблюдение от Комитета на министрите (КМ). Страната ни е и сред малкото държави, срещу които има постановено решение за нарушение на чл. 18 от Конвенцията (ограничаване на права по Конвенцията със скрита цел). Това каза в интервю за БТА адв. София Разбойникова.

Условията в затворите, в домовете за социални грижи, отношение към роми са сред най-често срещаните жалби. Това са най-уязвимите групи от обществото, най-незабележимите и най-маргиналните. Много по-незабелязани от обществото са например случаите на малтретиране и системно недохранване на настанените в психиатрична клиника. Хората там нямат собствен глас, те разчитат на медиите и на неправителствените организации, посочи адв. София Разбойникова. Едновременно с това за справянето с тези проблеми се изискват средства и воля и при липса на натиск отвън (като под отвън не разбирам само международни организации) проблемът си остава и Съдът и КМ констатират „повтарящо се нарушение“, каза тя. 

Адв. София Разбойникова цитира данни на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), като посочи, че броят на подадените през 2023 г. жалби срещу България е намалял от 623 през 2021 г., 597 през 2022 г. на 486 за 2023 г. Висящите дела срещу България към 31.12.2023 г. са 501, което разбира се е в пъти по-малко от делата срещу Турция и Русия, но и срещу държави като Румъния, Полша и Гърция, допълни тя. 

Комитетът на министрите – органът, който следи за изпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека, е продължил да наблюдава изпълнението на общо 166 решения срещу България, от които 89 са по т.нар. водещи дела (т.е. решения, които установяват прецедент срещу държавата).

Още по-стряскаща е цифрата, че от тези 89 наблюдавани дела България продължава да не е изпълнила напълно в продължение на повече от пет години 51 решения.

Следва пълният текст на интервюто:

В годишния си доклад, в който е отразена и България, ЕСПЧ пише, че редица проблеми по отношение на нарушени човешки права се повтарят. Защо страната ни не променя тази практика, въпреки поредиците от дела и решения?

-В доклада си ЕСПЧ посочва, че броят на подадените през 2023 г. жалби срещу България е намалял от 623 през 2021 г., 597 през 2022 г. на 486 за 2023 г. Висящите дела срещу България към 31.12.2023 г. са 501, което разбира се е в пъти по-малко от делата срещу Турция и Русия, но и срещу държави като Румъния, Полша и Гърция.

Във връзка с този доклад следва да се отбележи, че през 2023 г. Съдът е постановил 27 решения, в които е намерил едно или повече нарушения на права, гарантирани от Конвенцията. Така например по делото А.Е. срещу България Съдът е намерил нарушение на забраната на нечовешко и унизително отнасяне поради неосигуряване на адекватна защита, нормативна и практическа, на дете, жертва на домашно насилие. 

Съдът е постановил и че е налице дискриминация, тъй като местните власти са неспособни да се справят адекватно с домашното насилие срещу жени. Също през 2023 г. България за пръв път е осъдена за нарушение на забраната за принудителен труд. Делото касае отказ на националните съдилища да присъдят на жертвата на трафик обезщетение за имуществени вреди по иска ѝ срещу трафиканта, принуждавал я да проституира – Крачунова срещу България.

Комитетът на министрите – органът, който следи за изпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека, е продължил да наблюдава изпълнението на общо 166 решения срещу България, от които 89 са по т.нар. водещи дела (т.е. решения, които установяват прецедент срещу държавата).

Още по-стряскаща е цифрата, че от тези 89 наблюдавани дела България продължава да не е изпълнила напълно в продължение на повече от пет години 51 решения. Сред тях са групата дела, които се отнасят до смъртни случаи, малтретиране или липса на навременна медицинска помощ по време на арест, полицейско задържане или в местата за лишаване от свобода и липса на ефективно разследване по тях или групата дела, касаещи намеса в правото на жалбоподателите на неприкосновеност на жилището или на личния и семейния им живот в резултат на заповеди за изземване или за премахване на незаконен строеж, издадени и подложени на съдебен контрол в съответствие с вътрешната правна уредба, която не е изисквала никаква преценка за пропорционалност.

Разбира се, групата дела, свързани със системния проблем с неефективните наказателни разследвания и липса на гаранции за независимостта на наказателните разследвания срещу главния прокурор. А също и групата дела ОМО Илинден – един продължаващ казус, където повече от 17 години след първото окончателно решение в тази група, продължава да се отказва рутинно регистрация на сдруженията, целящи „постигане на признаване на македонското малцинство“ главно поради по-широкия проблем с неодобрението на техните цели.

Защо България е в продължаващо неизпълнение на такива значими решения е труден въпрос, чийто отговор е обусловен и от политическата нестабилност и популизма на политическите партии. Почти всяко решение по водещо дело изисква законодателни промени, понякога и на конституционно ниво. Често е необходима е промяна в съдебната практика или в съдебната система – създаването на съдебна карта, преценка за натовареността на съдиите и пр. По някои въпроси е налице липса на разбиране от страна на заинтересованите институции относно изискванията за изпълнение. 

През миналата година срещу България са приключени 47 случая и са заведени 31 нови дела. Към края на 2023 г. срещу страната има общо 166 дела в процес на изпълнение. Какво ни говорят тези цифри?

-На първо място, че държавата е успяла да приключи и че броят на решенията, чието изпълнение се следи от КМ, е намалял от 182 в края на 2022 г. Притеснителното е обаче, че е нараснал броя на делата под засилено наблюдение, голяма част от които са под наблюдение повече от 5 години, а 11 водещи дела са под наблюдение повече от 10 години! Така към дела/групи от дела, свързани с условията в затвора; настаняване или условия на живот в социални заведения; липсата на независимо разследване срещу главния прокурор; липсата на свобода на сдружаване и малтретиране от страна на полицията през 2023 г. се добавят новоустановени проблеми, които посочих по-горе – етническо прогонване на роми от домовете им, липса на адекватна защита на жертвите на домашно насилие, липсата на каквато и да е форма на правно признаване и защита за еднополовите двойки.

По данни на Европейската мрежа за изпълнение – мрежа от НПО, специализирана в наблюдението изпълнението на решенията на ЕСПЧ (https://www.einnetwork.org/), България е оценена като държава с „много сериозен проблем“ в изпълнението, като показателите са брой водещи дела, очакващи изпълнение (92), процент водещи дела, очакващи изпълнение повече от 10 години (55%), усреднен период от време за изпълнение на решенията по водещите дела (6 години и 4 месеца).

Условията в затворите, в домовете за социални грижи, отношение към роми - това са само част от жалбите - защо има постоянна повтаряемост точно на тези случаи?

-Защото това са най-уязвимите групи от обществото, най-незабележимите и най-маргиналните. Много по-незабелязани от обществото са напр. случаите на малтретиране и системно недохранване на настанените в психиатрична клиника. Хората там нямат собствен глас, те разчитат на медиите и на неправителствените организации. Едновременно с това за справянето с тези проблеми се изискват средства и воля и при липса на натиск отвън (като под отвън не разбирам само международни организации) проблемът си остава и Съдът и КМ констатират „повтарящо се нарушение“.

По някои от категориите страната ни се нарежда на челни места. Колко тревожно е това?

-България е на пето място по брой на делата под засилено наблюдение от КМ. България е и сред малкото държави, срещу които има постановено решение за нарушение на чл. 18 от Конвенцията (ограничаване на права по Конвенцията със скрита цел). По делото Мирослава Тодорова, Съдът е приел, че целта на дисциплинарните производства срещу жалбоподателката, съдия в СГС, не е била да се гарантира спазването на сроковете за приключване на делата, а по-скоро да бъде наказана и сплашена заради критиките ѝ към ВСС и изпълнителната власт (т.е. ограничаване на свободата ѝ на изразяване). От създаването на Конвенцията до днес са намерени само 25 нарушения на тази разпоредба, 17 от които в момента се наблюдават от КМ и са по решения срещу 7 държави, една от които е България.

Въпрос на държавна политика или нещо друго е това да се промени?

-Разбира се, че държавната политика е от съществено значение, защото в крайна сметка ответник в Страсбург е държавата и тя отговоря за своята политика. Но тази политика се формира с оглед обществените нагласи и търпимостта (и дори поощряването) от страна на големи слоеве от обществото към нарушаване на правата на другия, слабия, различния. Ограничаването на свободата на изразяване на журналистите, но и не само, допринася за нарушенията и на практика до неразпознаването им дори от самите жертви.

Защо, според Вас, една част от дела са висящи заради очакване на изпълнението на общи мерки?

-По повечето дела индивидуалните мерки се изразяват в изплащане на присъденото обезщетение, което държавата прави своевременно. По правило обаче държавата дължи „restitutio in integrum“ (да възстанови положението на жалбоподателя от преди нарушението) – напр. да преустанови нарушението, като преустанови задържането в лоши условия, или да не допусне нарушението, като неизпълни заповед за извеждане на чужденец, или като вземе мерки за поправяне на последиците от нарушението (напр. възобновяване на съдебни производства или разследвания) Т.нар. „общи мерки“ са тези, които властите трябва да предприемат, за да предотвратят допускането на повтарящи се нарушения. По тях изпълнението е трудно, защото е нужно мнозинство за реализирането им, дори сред политици с различни политически възгледи.

Само така мога да се намерят средствата – и финансови, и политически – за отстраняването на системните нарушения. Общите мерки включват и промяна в съдебната практика – т.е. съдилищата да прилагат решенията на ЕСПЧ срещу България по аналогични казуси или „принципните решения“ срещу други държави.