site.btaСтрахът не ражда добри деца, казва художникът Ясен Гюзелев

EZ 14:50:02 08-01-2022
HT1447EZ.010
Култура - Ясен Гюзелев - интервю

Страхът не ражда добри деца, казва художникът Ясен Гюзелев

София, 8 януари /Даниел Димитров, БТА/
"Браво, Яска" са думите, с които Никола Гюзелев поощрява таланта на своя син Ясен. Години по-късно този талант го превръща в един от най-добрите и успешни български илюстратори, и име, за чието творчество винаги и всички говорят само със суперлативи. Силно разпознаваем, детайлен, вълшебник, с брилянтна и прецизна техника, нежен колорит, светъл ум - е само част от казаното по негов адрес.

От разговора с него разбираш, че словото е на почти същия пиедестал, както и детайла в рисуването. Че всяко нещо има своята история, етимология и е погледнато с окото на изследовател, с опита на родения майстор и с интуитивността на гения.

Повод за срещата с Ясен Гюзелев е издание, което представя изкуството му от началото на неговия творчески път до днес. Работата върху десетки забележителни творби е проследена от Красимир Илиев - изкуствовед и уредник в Софийската градска художествена галерия. "Той направи много сериозно изследване, прочете или препрочете всички книги, които съм илюстрирал - за да е съвсем наясно, за да направи своите анализи, и свърши прекрасна работа, за което съм му много благодарен", разказва Гюзелев пред БТА.

Другото е прекрасната работа на брат ми Чавдар Гюзелев, който направи оформлението, допълва той. "Аз държах просто да влязат конкретни картини. Дадох малко идея за корицата и как да изглежда. Всичко се проточи много дълго, книгата трябваше да излезе преди две години, но явно всяко нещо си идва с времето", казва още художникът.

Ясен Гюзелев пред БТА - за рисуването и рисувачеството, за книгите и илюстрациите, но и за музиката, неговата музика... И още - за страха, детайлите, важните фигури в живота му, дали би изписал църква, за модите в илюстрацията, за група "Октомври" и за "Браво, Яска".

- Казвате, че започвате всяка нова книга с "нещо като страх". От какво друго се страхувате?

Ясен Гюзелев: Човек има много страхове. Всъщност, не бива да се страхуваме, защото страхът не ражда добри деца. Той води до грешни решения, до паника. Когато казвам, че ме е страх, то е в смисъл на боязън, по-скоро, когато започвам работата си. То е нещо като страх, защото, ако ме беше страх, нямаше да правя нищо. Това е боязън, с която се преборвам и е акт на някакъв кураж, на нещо, което преодолявам и започвам! А защо го изпитвам?... Разбира се, че имам рутина и голям опит, но всеки път ми е като начало, като за първи път. А когато нещо е за първи път, човек се притеснява, нали така? (Усмихва се - бел. а.). Всеки път е едно ново приключение, един нов изпит за мен. Защото към всяка книга подхождам по различен начин. Не само заради темата, автора и епохата...

Нямам и не искам да си изработвам определен маниер, който повечето илюстратори имат. Правят всяка книга по един и същи начин - имат определен начин на композиране, определен начин на стилизиране, на цветност... Аз не мога да правя Жул Верн така, както съм правил Пушкин, примерно.

- Като говорите за подход, трябва ли да търсим връзка между Алиса и Микеланджело? Обещавам това да е единственият ми въпрос, в който споменавам Алиса.

Я. Гюзелев: Да, връзката е в това, че преди да започна работа по един и същи начин съм минал през мисловен процес. И той наистина е само мисловен... Има месеци на узряване на идеята, на визията и как трябва да изглежда. Но съм стигнал до абсолютно различни подходи в двата случая.

За Алиса беше по-особено и сложно. Процесът продължи доста по-дълго. Виждах историята, разказана в една картина. Но дълго време не можех да си представя как точно да го направя, как да го навържа. Докато накрая стигнах до едно решение, заимствано от големия холандски график Ешер (Мориц Корнелис Ешер, 1898-1972, е нидерландски художник, познат със своите гравюри върху дърво, литографии, мецотинто, които изобразяват мозайки, невъзможни конструкции, безкрайни обекти и покрития на равнината - бел. а.). Доразвих една негова перспективна игра и, малко по малко, успях да навържа тази история...

- Подчертавате детайлите и подготовката, но имало ли е случай да влезете импулсивно в някакъв проект - без да се задълбавате и да мислите, просто сядате и рисувате...

Я. Гюзелев: Няма такъв случай. Винаги премислям. Има и един такъв момент - не започвам да работя, докато не видя цялата книга, цялата поредица от илюстрации, издържана в една концепция, която вече ми е в главата... Когато видя всичко това, самото мислене става с молив в ръка. Започвам мисленето с рисунките. Понякога правя едни малки скици, нещо като сториборд. Друг път направо почвам на големия формат. Но импулсивно никога не съм подхождал...

- Казвате, че сте се учил на "рисувачество"? Учите ли се все още на това?

Я. Гюзелев: Разбира се. Учението е цял живот и това не са мои мисли. Всеки го казва. И пак ще се върна на това, че колкото и добре да рисувам, всеки път се чувствам така, все едно съм в училище и, отново и отново, се опитвам... Отново се уча.

Всеки път, когато рисувам човешка фигура, се уча да я рисувам. Има художници виртуози, които сядат и с две линии правят нещата. Аз също мога да рисувам така, но обичам да откривам нещата отначало всеки път. Обичам да се откривам непрекъснато...

- Имате ли дни "без линия и непрекъснато рисуване", както казва Вашият учител Пламен Вълчев?

Я. Гюзелев: Имам. Даже напоследък ми се струпаха много такива дни, защото правих ремонт и нямаше къде да работя. А, както знаем, един ремонт можеш да го планираш за три месеца, а той може да отиде за една година - с майсторите, които изчезват, и не можеш да ги хванеш (Смее се - бел. а.).

Така че напоследък изкарах доста време не точно "без линия", но с по-малко рисуване.

Напоследък ми се съкрати работният ден. Все пак не съм на 25 години. Защото, когато бях на 25, работех по 12-14 часа на денонощие. Работех и нощем. Вече не мога така, а и не е нужно. Хубаво е човек да работи спокойно.

Моята работа протича много бавно, а от друга страна има срокове - това понякога много натежава - когато усещаш, че закъсняваш, но не можеш да претупаш работата.

- Кои са важните фигури в живота Ви след Пламен Вълчев?

Я. Гюзелев: Имах късмета още от ученик да вляза в една приятелска компания на известни художници. Тогава те бяха в разцвета на силите си, по-големи от мен с 10-15 години. За съжаление, някои от тях си отидоха. Наскоро Киро Мавров почина, преди това - Александър Алексов, Стефан Десподов... За мен те бяха школа и директно са ми помагали със съвети, когато започвах някаква професионална работа.

После и в академията научих много от някои от преподавателите - неща, които ми липсваха като познание и поглед, като разбиране. Разбира се - и баща ми - когато още от дете съм гледал да рисува...

Трябва да спомена и моите приятели връстници, с които заедно израснахме и се учихме, и сме си влияли един на друг. Те също станаха известни художници например Елена Панайотова, Атанас Атанасов, Стефан Петрунов, Димитър Яранов... Всички сме от един клас и сме приятели, и досега. Така че влиянията са много и са взаимни. Имал съм късмета да попадна в тези среди и да имам тези приятелства.

- Вярно ли е, че все още се боите от женската фигура?

Я. Гюзелев: Вече не се боя (Усмихва се - бел. а.). Това беше в едни гимназиални години, когато се учех да рисувам, учех анатомия, и, разбира, се като момче познавам повече мъжката фигура.

Женското тяло, или поне така ми изглеждаше на мен, е по-трудно за пресъздаване. Защото е по-нежно, по-деликатно. То е като едно лице - колкото по-младо е лицето, колкото е по-нежно, толкова по-трудно се рисува. Когато имаш нещо по-"твърдо", с повече бръчки, по-лесно му хващаш характера и го пресъздаваш.

- Интересен е моментът, в който решавате, че една картина е завършена. Въпрос на интуиция ли е, или на правила, които съблюдавате, или има нещо друго...

Я. Гюзелев: Никога няма точно такъв идеален момент. Винаги мислиш, че можеш да добавиш още нещо, да довършиш. Но все пак имам една вътрешна идея какво трябва да постигна и то се показва от само себе си.

Гоня го, колкото и време да ми е нужно. Гоня този вътрешен образ, който имам, докато не излезе на листа... Като видя, че съм го постигнал в общи линии, спирам. Но това при мен обикновено е свързано с много работа...

- Защо религията не бива щадена от изкуството и да бъде негова тема?

Я. Гюзелев: Голяма част от историята на изкуството е на основата на религията. Това спира да бъде така някъде през 16-и век, когато започват да се появяват жанрове като натюрморт, пейзаж, портрет.

Аз дори разглеждам историята на изкуството като една поредица от илюстрации, правени на най-различен материал - и скулптурата, и релефите, и живописта. За мен стенописите са поредица от илюстрации на религиозни теми - от древността до днес. В днешно време много малко се рисува на религиозни теми.

- Да. Защо?

Я. Гюзелев: Живеем в такова секуларизирано общество. Религията вече не е важна, не е тема. Има художници, които сами се обръщат към тази тема. Вече никой не поръчва такова изкуство.

У нас все още се изписват църкви... Но това се прави по един начин, по някакъв канон от не знам кой век, в който са решили, че така трябва да бъде. И така се работи по тази тематика - религиозната.

За мен това не е вдъхновяващо. Ако беше така, нямаше да се появи ренесанса. Италианските художници щяха да работят в една византийска стилистика - вече преустановена и канонизирана, и нямаше да могат да разчупят тези рамки и всичко това, което се случва в следващите векове с цялото изобразително изкуство.

- Бихте ли изписал църква?

Я. Гюзелев: Ако ми поръчат да изпиша стените на някоя църква и да правя икони, бих подходил съвсем различно. Разбира се, има изисквания и канон - какво да държи светецът, например. Всичко това може да се спази и да бъде модерно, ново и различно. И да е православно.

Да, бих изписал църква, но нашите свещеници няма да ми позволят - да направя моята църква. Тя пак ще е Божа, но по мой начин и съобразена с канона.

Даже съм си мислил да направя една серия икони. Но не знам дали ще ми остане време за едно такова приключение. Хем да е канонично, хем да е мое, ново и различно.

Но на тази тема сякаш сме останали в 13-и век.

- За Вашата работа е нормално да се работи по поръчка. Имали ли сте неочаквани и нежелани поръчки?

Я. Гюзелев: Повечето поръчки са неочаквани. Има и такива, за които първо съм си казвал: "Това сега защо?". Слава Богу, не съм имал поръчки на лоша литература.

Може би в началото на пътя си сам имал такива, които не те вдъхновяват. После, когато започнах да работя сериозно в Италия и да получавам по-сериозни поръчки, всичките започнаха да стават интересни.

Когато направиш едно-две класически заглавия, съответно издателите започват да виждат, че ти можеш и продължават да ти поръчват неща в тази линия.

Затова съм имал неочаквани поръчки, но винаги са били много интересни. И дори, когато, на пръв поглед, си кажеш, че нещо не ти се прави, прочиташ, препрочиташ, замисляш се и започваш да откриваш предизвикателствата и интересното в съответния текст.

Слава Богу, търсил съм го и съм го постигнал - да работя в сферата на класическите заглавия. Това беше моя цел.

- За Вас колеги, критици и журналисти говорят само със суперлативи. Има ли коментар или реакция, която никога няма да забравите? И въобще, вълнува ли Ви темата за комплиментите?

Я. Гюзелев: Е, разбира се, че ме вълнува. И, разбира се, че ми е приятно, когато някой ме познава - мен и моето творчество, независимо дали е тук или в чужбина. Имам един такъв случай...

Преди две години имаше представяне на българското издание на "Дама Пика". Имаше доста хора, които след това чакаха за автограф. Сред тях беше млада жена, която говореше с руски акцент. Докато подписвах книгата, тя се разплака. Попитах я защо плаче. "За нас руснаците Пушкин е нещо свято и Вие така сте го илюстрирали... Просто Ви благодаря", каза тя.

- Има ли тенденции в илюстрацията? Интересно ми е дали има тенденции от 2021 г., например.

Я. Гюзелев: Напоследък нямам много наблюдения. Не съм ходил отдавна по тези международни панаири на книгата... Не знам, но сигурно има.

Всъщност, имам впечатления, но дори не знам как да ги опиша. Винаги има някакви моди. Върви един вид рисуване, после се сменя с друг. Но мен това не ме вълнува. Следя си собствения път и собственото виждане, и никога не съм се влияел от някакви моди.

- Чували сме за музиканти и актьори, които рисуват, но май никога не е ставало въпрос за известен художник, който пее или свири на инструмент...

Я. Гюзелев: Аз минах през пеенето. Не че щях да стана голям певец... Имам някаква музикалност, имам някакъв глас. За да избегна по-тежка казарма, реших да кандидатствам в хора на строителните войски, който съществуваше по онова време. Тръгнах на уроци, приеха ме, изкарах казармата. Така че съм пял две години като хорист.

- Какъв глас сте?

Я. Гюзелев: Бях втори тенор. Макар че съм по-скоро баритон, но се търсеха тенори (Смее се - бел. а.).

След това започнаха студентските години. Мои приятели имаха рок група още от училище. Групата се казваше "Октомври". Започнаха да ме навиват да стана вокал на групата. Един от тях беше Владимир Тодоров, който сега работи в Америка. Той ми казваше: "Знам, че можеш да пееш, идвай на репетиции".

Така станах вокал. Но това продължи година и половина - две. Беше през 1988-89-а, някъде по това време. Започнахме да записваме, направихме и един концерт. Но дойдоха промените и хората започнаха да заминават един по един. И всичко се разпадна...

- Пазите ли записи от това време?

Я. Гюзелев: Да. Имаме записи. Те са малко на репетиционен етап, но ги има. Бяхме интересна група.

- Като Ви слушам, имам чувството, че и сега сте готов да запеете?

Я. Гюзелев: Не... Но знам ли... Ако другите се съберат и има ентусиазъм, може да опитам. Но този тип музика е за по-млади хора.

Досега трябваше да сме станали професионалисти и просто да си продължаваме. Това беше едно приключение за мен. Можеше да излезе и нещо по-сериозно, но спряхме донякъде.

Все пак, аз съм си отдаден на рисуването. Това е моята работа. Знам, че мога да правя и други неща нелошо, но там не се чувствам така призван и силен, както в рисуването.

- Всяка една справка за Вас започва така: "Ясен Гюзелев е роден през 1964 г. в София, в семейство на артисти. Син е на оперния певец Никола Гюзелев, а брат му е художникът Чавдар Гюзелев". За Вас важно ли е това да се споменава всеки път?

Я. Гюзелев: Не, но хората винаги свързват така нещата. В началото по-важно беше, че съм син на Никола Гюзелев, но мисля, че отдавна не е така. И това споменаване не ме притеснява.

Може би, в началото тежи повече, защото човек иска да излезе от сянката на големия си, известен родител. Когато, все пак, си излязъл изпод тази сянка, вече няма защо да се притесняваш. От друга страна, това е важен факт за моето израстване и за всичко, което ми се е случило в живота. Ако не бях израснал в това семейство, нямаше да съм това, което съм....

- Не е никак маловажно, че баща Ви е разбирал и от изобразително изкуство. Кога получихте оценка от него, че наистина ставате за художник?

Я. Гюзелев: С брат ми рисуваме от деца. Но по-сериозно одобрение получих, когато влязох в гимназията и аз самият започнах сериозно да изучавам този занаят. Тогава получих от него и по-сериозната одобрителна оценка. Тогава той ми казваше "Браво, Яска!" или "Много хубаво!". По-нататък съм чувал и още по-хубави оценки от него.

- Сигурно и днес Ви казват "Браво, Яска!". Как го приемате?

Я. Гюзелев: Не мисля, че някой би ми го казал от куртоазия и без да го мисли. Който не го мисли, просто не ти го казва. Аз не съм мнителен към хората и не мисля, че има хора, които ми завиждат, или са озлобени по някакъв колегиален начин. Мисля, че всички са отворени и искрени около мен. Аз също съм така към тях.

- Докато говорим в работния Ви кабинет, срещу нас е църквата "Свети Георги" и се чуват нейните камбани. Кои камбани не чувате обаче?

Я. Гюзелев: Всички камбани трябва да се чуват. Някои звучат по-тъжно, други - по-весело. Зависи от повода, но такъв е животът. Камбаните бият и на погребение, и на празник. Няма как. /ДД /ХТ/