Метафизичен бюлетин е нарекъл режисьорът Веселин Димов новата си постановка „Пророчество” върху ранни пиеси на Петер Хандке. Премиерата в подземието на Театрална работилница „Сфумато” мина почти без журналисти – съвпадна с друга в съседен театър. Публиката бе подложена на радикален катарзис и сеанс по медитация. Само двама актьори (Елена Димитрова и Александър Митрев) или просто говорители; ритмичният словесен поток се раздвоява и после се слива в монолог; екранът в дъното се отваря като космическо пространство – усещане за личния Апокалипсис и за свършека на света като анти-апокалипсис. Разтърсващ текст, сглобен от няколко фрагмента, който се възприема като едно цяло. Режисьорът си позволява да диалогизира в свои текстове с австрийския писател, в чието творчество от няколко години дълбае. Спектакъл на един дъх – ако енергията, която отключи за 50 минути, можеше да се измери в пари, Министерството на културата щеше да отчете приходи като от масова постановка. Но засега то не е измислило как адекватно да измерва качеството на лабораторния театър, затова „Сфумато” продължава да съществува на ръба на бюрократичните изисквания независимо от международния си престиж (отскоро членство в Съюза на театрите на Европа, основан през 1990 от Джорджо Стрелер и Жак Ланг) и многото премиери през последните месеци.
След представлението публиката бе поканена на разговор с екипа. Мнозина останаха – открити, млади телом и духом хора, – задаваха въпроси, вълнуваха се, не се съгласяваха, съвет-ваха, предлагаха свои прочити… А нещата, за които говореха, бяха насочени навътре и навън: за границите на свободата; за самообвинението; аз ли съм роден в света, или той е в мен; въпроси за технологията на поставяне, за естетиката на Брехт; въпроси за личната отговорност на актьора в този тип театър, които Елена Димитрова сама си задава… Не зная докога продължиха, аз тръгнах след час и половина. Напуснах залата, но не и представлението: „Обикновено човек не забравя онова, в което открива смисъл и перспективи” (виж интервюто в броя с един странен писател, Джеси Бол (стр. 18).
Наистина Асоциацията на свободния театър, която включи „Пророчество” в първия си фестивал през ноември, вече се асоциира с „младите”, а не с тези, които не са успели да се подслонят в държавната система, отбелязва режисьорката Гергана Димитрова в новото издание на „Театер дер Цайт”, посветено на българския театър през последните 20 години (стр. 75). Това й дава надеждата, че някога някой „мъдър” държавник ще се вслуша в тяхно предложение, колкото и радикално да е то. В номинациите за наградите Икар на Съюза на артистите самата Гергана Димитрова фигурира в раздела за режисура с нашумялата постановка „Праехидно” – младите вече са надраснали наградите за дебют. Номинацията е показателна и за видимостта на свободните театрали, които бързо се наложиха в публичното пространство, след като се обединиха, и вече дори Министерството на културата не ги заобикаля. Макар че това с нищо не е променило трудното им съществуване на независими артисти.
От този брой на ЛИК ще разберете още какви въпроси си задава японският постдраматичен театър пред лицето на националната катастрофа (стр. 32). А темата как маркетингът и опаковката, с които се примамва масовата публика, заместват съдържанието и правят артистите нещастни, засяга всички изкуства. За формите на съпротива сред музикантите (Ане-Софи Мутер и Давид Гримал) – на стр. 58 и 64.
Людмила ДИМОВА